Патрик Тили - Кървавата река

За част от групата пътуването за дома щеше да свърши на хиляда и петстотин фута под земята с асансьора до ниво едно–1 в Рузвелт и неговата най-забележителна част — търговския център Ню Дийл; останалите, чиито роднини живееха в други дивизионни бази, трябваше да вземат совалката на подземната станция непосредствено под търговския център и след като похарчеха малко пари за топло ястие, за посещение на някоя от видеобитките или за участие в изкусните викторини в развлекателните галерии, щяха да се качат на пътуващия със сто и двайсет мили в час през земната кора Транс-Ам Експрес и след няколко часа също да са си у дома.

Но сега всичко това се беше променило. Когато Хартман влезе в квартирата си, цифровият стенен часовник отброяваше последните секунди към 07.05. Като командир на ешелон той имаше повече лично пространство от всеки друг, но въпреки това то бе ограничено. Протоколът на службата и обикновената учтивост изискваха от него да споделя квартирата си с полковник Андерсън и проектантите предвидливо бяха осигурили една допълнителна сгъваема койка за такива случаи.

Тъй като мястото едва стигаше за един, за двама бе още по-недостатъчно. Това изискваше известна координация между домакина и госта, но при това пътуване то не беше проблем — Хартман и Андерсън бяха добри познати.

Бяха колеги от военната академия „Макартър“ и двамата я бяха завършили с отличие. Назначението на Андерсън в пионерните корпуси, обслужващи попътните станции, бе станало причина да прекъснат връзката си за няколко години, но и двамата се движеха с еднаква скорост по йерархичната стълба и след назначаването на Хартман за командир на ешелона беше само въпрос на време кога пътищата им ще се пресекат.

През този период Хартман беше подписал документи за връзка с Лорен, една млада жена от трето поколение семейство на пионери. Няколко месеца по-късно двамата бяха уведомени, че тя е избрана за майка-настойница. Двамата се справяха добре от момента, в който бяха официално представени един на друг, и очакваха да отгледат детето, но някой в Института за живот обърка нещо и Лорен умря два месеца след имплантирането на микроскопичния ембрион — плод от семето на Генералния президент.

Трекерите още от раждането си се подготвяха да приемат загубата на роднини с фаталистично вдигане на рамене. Скръбта беше разрешена и в крайни случаи се предвиждаше утеха, но се очакваше човек да скърби насаме. Смъртта трябваше да се разглежда като победа, не като беда, което означаваше, че Хартман беше получил уведомление за случая, но не и обяснение. Смъртта на неговата партньорка поради немарливост — за което на никой никога не беше търсена отговорност — остави у него неприятно чувство и той реши да не влиза в друга официално одобрена връзка.

Тъй като не беше предразположен да изостави всичко, Хартман избра ергенлъка, като в свободното си време се задоволяваше с учебни видеопрограми и братска дружба с колеги офицери. Но винаги когато „Дамата“ получаваше задача да направи снабдителен рейс до Пуебло, което означаваше една нощ престой, той посещаваше квартирата на бившата си колежка и другар по койка Мери-Ан.

И въпреки неодобрението на тъмнокосата приятелка на Мари Андерсън майор Джери Хилър от време на време те изоставяха командирското бреме и поставяха коня между стръките. Казваха си, че това е просто заради старото време, но и двамата знаеха, че е нещо повече.

Когато той влезе, Андерсън подаде мократа глава иззад завесата на банята и каза:

— Здравей… — Видя го как заключи вратата, как сложи табелка „НЕ ВЛИЗАЙ“. — Май имаш да ми казваш нещо.

— Да. — Хартман набра заместника си.

На видеоекрана се появи лицето на лейтенант Купър.

— Добро утро, капитане.

— Добро утро, Купър. Следващите двадесет минути ще съм зает с някои въпроси, затова ще ти бъда благодарен, ако поемеш „Дамата“. СИНК-ТРЕЙН заповяда да променим курса и да преминем на трисменно пътуване. Кажи на господин Макдонъл да събере шефовете на секции в седлото в 07.30. Ти и останалите от щаба също трябва да сте там.

— Слушам, капитане. — Купър спря. — Нещо сериозно ли е?

— Е, на никой не му харесва да играе на сляпа баба — каза Хартман. — Но го пази в тайна, докато го съобщя — ясно?

— Разбрано…

Хартман превключи видеодисплея в режим на текст и звук, свали маслиненосивата си тениска и се приближи към душа с палци, пъхнати в колана на шортите си — приличаха на боксьорски.