Патрик Тили - Кървавата река

— … при условие, че някога стигне там…

— … ти ще си отвъд Мисури.

— Точно така. Ти знаеш отговора… точно както СИНК-ТРЕЙН знае, че твоите хора знаят, че пътуват за дома с „Дамата“. Няма заповед да ги стоваря, защото никой от Гранд Сентрал не дава пукната пара дали те ще са у дома на Нова година, или не. Единственото, което е от значение за Гранд Сентрал, е този ешелон да отиде в Сидър Рапидс. И то бързо. Така че не ми пречи да изпълня заповедта.

Андерсън загуби интерес към него, прекара кърпата по бедрата си и надолу и назад по краката.

На Хартман не му беше необходимо да гледа лицето й, за да знае, че тя би предпочела да го удуши с нея. Той метна кърпата си на врата си и взе чорапи и бельо. Не беше съвсем сух, но имаше само четири минути да се облече, преди да съобщи лошата новина на помощниците си и на командирите на отделения — и това изобщо не го радваше.

Като командир, който се грижеше съвестно за хората си, той можеше да разбере нежеланието на Мери-Ан да изостави войниците си, но се подразни, като откри, че тя изглежда по-загрижена за тях, отколкото за него. След по-малко от тридесет минути щеше да отлети и да го остави с начумерения екипаж и нежелания проблем да се оправя два месеца с още шестдесет и четирима недоволни.

Той вдигна ципа на работния си комбинезон в защитен цвят и си сложи жълтата бейзболна шапка под установения ъгъл. Андерсън, вече по пликчета и тениска, пъхаше нещата си в полевата си раница. Все още беше с гръб към него.

— Стига, Мари… не се сърди. Тази нова задача ще е трудна за всички.

Тя се обърна. Стиснатите й устни бяха изкривени в кисела усмивка.

— За всички, освен за мен. Прав си. Ти си последният, на когото трябва да се сърдя. Извинявай.

— Не казвай „извинявай“. Просто кажи довиждане.

Прегърнаха се топло. Андерсън долепи лице до неговото.

— До следващия път, а?

— Разбира се. И не се тревожи за хората си. Няма да е пътуване за развлечение, но ще направя всичко възможно да се погрижа за тях. Устните им се срещнаха за кратко, после, когато се пуснаха с нежелание, Хартман взе ръчния си часовник. — Кристо! Закъснял съм! — Той го сложи на ръката си, стисна я за рамото и прошепна: — Слушай, този Брикман… Къде отиде, след като напусна станцията?

— Сложиха му качулка на главата, оковаха го и го откараха в Санта Фе със скайрайдър от Биг Ред Уан, откъдето са го предали на началника на военната полиция на Ню Мексико да го отведе в Гранд Сентрал. А от Гранд Сентрал ни посъветваха да изтрием името му от дневника на базата.

Хартман кимна.

— Това обяснява защо не ни беше изпратена информация. Ние все още го водим за убит в акция.

— Не разбирам — каза Андерсън. — След като е бил изпратен в Гранд Сентрал като нарушител миналия ноември, какво, по дяволите, прави горе в снега в Айова?

— Права си — съгласи се Хартман. — Но дори да го намеря, ние с теб никога няма да научим отговора. Младият господин Брикман е от списъка за специално третиране — ти ми го каза.

За Стив Брикман всякакви предимства, давани на лицата от списъка за специално третиране, в този момент бяха неопределени и съмнителни. Той, разбира се, нямаше причина да се чувства различен — освен в отрицателен смисъл, защото и той, и четиримата му спътници неочаквано се бяха озовали в тежка ситуация. Отново набързо, лошо замислено действие го беше изправило пред трудности и опасности.

Пристигането им преди зори през същия ден на набраздените от вятъра дюни на Лонг Пойнт на западния бряг на езерото Ери отбелязваше края на първата фаза на бягството им от Ни-Исан, източните земи, над които господстваха майсторите на желязо. Предстоеше втората фаза — преминаване по въздух на хиляда и петстотин мили до Уайоминг. Това пътуване след напрегнат, но успешен старт, беше тръгнало катастрофално зле. След два и половина часа полет Стив откри, че горивото им бързо свършва — и щеше да стане още по-лошо.

С помощта на двама трекери-ренегати — Джоди Казан и Дейв Келсо — Стив беше спазил обещанието си да освободи Кадилак и Клиъруотър, двама надарени мюти от Плейнфолк от племето М’Кол, които бяха в ръцете на майсторите на желязо. Обещанието беше дадено пред Мистър Сноу, хитър стар летописец, чийто ум служеше като хранилище на устно предаваната история на племето. Мистър Сноу може да беше пазител на миналото и водещ интелект на племето, но това не го предпазваше от грешки. Преди всичко той беше отговорен за изпращането на Кадилак и Клиъруотър в Ни-Исан; решение, за което по-късно съжаляваше и което Стив прибързано беше предложил да поправи.