Патрик Тили - Кървавата река

— Нещо против да се присъединя към теб?

Андерсън дръпна завесата и той видя познатите линии на стегнатото й тридесет и шест годишно тяло.

— Заповядай…

Хартман влезе в нишата с душа. Нямаше начин двама души да стоят под струята, без телата им да се допират до няколко интересни места — но те отдавна бяха свикнали с това. В Академията мъже и жени имаха общи спални и бани с комунални душови клетки, в които можеха да се поместят четирима души едновременно — или шестима добри приятели.

Хартман си сипа сапун от дозатора и се насапуниса. Не отиде под душа при Мери-Ан, защото се чувстваше възбуден. Когато течеше водата, душът беше единственото място, където можеш да говориш без опасност някой да те подслуша. Хартман нямаше сигурни доказателства, че на влака има подслушвателни устройства, но не беше стигнал до ранг на командир, без да открие, че невнимателното говорене често ти струва живота.

— Да ти изтъркам ли гърба?

— Да. — Хартман се обърна към стената и Андерсън го прегърна през кръста. — Щеше да ми търкаш гърба .

— Спокойно, ще стигна и до него. Виж, обикновено правим това два пъти в годината. Два пъти в една седмица предизвиква нездравословни апетити.

— Времето и мястото са неподходящи, миличка. Слушай. Току-що се обадиха от СИНК-ТРЕЙН. „Дамата“ не се прибира у дома. Още не, във всеки случай.

Ръцете на Андерсън продължиха да се движат.

— И как ще стигна аз до Санта Фе?

— Ще те откараме със самолет.

— Бил, стига глупости. Никога не съм летяла с тези измишльотини от тояги и въжета и нямам намерение да го правя сега.

— Аз изпълнявам заповеди на СИНК-ТРЕЙН и докато си на „Дамата“, ще правиш каквото ти кажа. Което означава, че имаш около четиридесет и три минути да свикнеш с тази идея.

— Гадняр…

Андерсън го ощипа по задника с твърдите си като желязо пръсти, но Хартман очакваше това отмъщение и се беше стегнал, така че не го заболя много.

— Стига, Мери-Ан. Успокой се. Ще си пафнеш трева и ще ти мине.

— С удоволствие бих го направила, но никога не я нося… особено в Гранд Сентрал. Но това няма значение. Как ще ме откарат, по дяволите? Ако мислиш, че ще позволя да ме окачат като багаж на някой скайхок, много се лъжеш! — Гласът на Андерсън омекна, когато Хартман се отпусна. Слабините им се допряха и тя му се усмихна.

Хартман се успокои.

— Не се безпокой, СИНК-ТРЕЙН вече е помислил за това. Пращат от Санта Фе двуместен скайрайдър.

— О, чудесно…

— Ей… спри! Трябва да пазиш репутацията си. Нали те наричат Желязната лейди.

— Да. Но съм такава само когато краката са ми на земята…

— Виж, това е на сто седемдесет и две мили по суша. По въздух няма да продължи повече от час и половина. Просто трябва да поседиш малко неудобно деветдесет минути. Да не искаш да кажеш, че не можеш?

— Как беше при теб първия път?

— Все още чакам някой да ми предложи такова пътуване — иронично отговори Хартман и спря протеста й с една бърза целувка. — Ако почне да ти действа на нервите, просто затвори очи, облегни се назад и мисли за…

Твърдите бедра на Андерсън се отъркаха в него.

— Не казвай нищо, за което може да съжаляваш, момчето ми…

— Права си. — Хартман я прегърна. — Не е време да се държим глупаво. Даваш ли си сметка, че ни остават само още шест години… може би осем, ако имаме късмет? — Той въздъхна. — Бих желал да сме заедно…

Андерсън сложи глава под брадичката му, докато се олюляваха нежно под струите топла вода.

— Още ли ти липсва Лорен?

— Не толкова, колкото ще ми липсваш ти.

Андерсън плъзна ръка около кръста му.

— Накъде пътуваш?

— Сидър Рапидс, Айова…

— Къде е пък това?

— На около хиляда и двеста мили на северозапад оттук. На същата ширина като Чикаго.

— Кристо! Там не вали ли сняг по това време от годината?

— Така казват.

— Сигурно е нещо много важно, за да рискуват да те изпратят толкова на север. Имаш ли някакво подкрепление?

— Не, доколкото знам.

— Каква е задачата… или още не са ти казали?

— Откриване и спасяване на група. Поне така се казва в заповедта на СИНК-ТРЕЙН. Петима наши хора са изчезнали там. — Той вдигна рамене. — Хюстън иска да ги намеря и… да ги доведа.

— Фед?

— И да са, няма да ми кажат.

„Фед“ беше прякор, който се отнасяше за специални агенти, за които се смяташе, че работят за Първото семейство. Никой никога не беше попадал на сигурни доказателства, че такива хора съществуват, но това не беше разсеяло широко разпространеното мнение, че ги има.