Патрик Тили - Кървавата река

Семейството на Уантанабе дължеше феодална вярност на благородната династия на Яма-Шита, държател на изключителен лиценз за търговия с тревните маймуни, които бродеха из безкрайните западни равнини. Семейството на Изо бе част от японската управляваща класа, но той самият беше извънбрачно дете от една китайска конкубина на баща му.

Социалният позор от това, макар и не катастрофален, означаваше, че за него още от младини вратата за по-високи постове е завинаги затворена, макар и отворена за хора равни на него и бъдещата му жена — ако решеше да се ожени — трябваше да е китайка. Това стана причина да реши да влезе в търговията, защото в нея бяха процъфтели много китайски семейства, а връзките на баща му му осигуриха, макар и нисък пост в една от богатите търговски къщи с верига от складове от Бу-фаро на езеро Ери до Източно море.

Неговата интелигентност плюс умението му да борави с цифри и усетът му за организация му спечелиха бързо повишение и щастливо представяне пред Юмико — четвъртата дъщеря на един китайски търговец, който с проницателно око за големия шанс й даде богата зестра.

Бащините надежди за връзките на семейството на Изо не се оправдаха. След като Юмико роди син и дъщеря и вече носеше Томо, скритото неодобрение на старшия партньор на смесения брак накрая стана ясно — Уантанабе на два пъти беше подминаван в годишните повишавания, с което се тури край на надеждите му да достигне до висшите ешелони.

Отчаянието му обаче беше краткотрайно. Изо Уантанабе бе извикан в двореца в Саракуза и го прие представител на господаря Яма-Шита, който му предложи поста на резидент агент в отвъдморските райони.

Той, обясни оглавяващият търговията, щял да бъде един от петимата назначени пробно — първият, който ще бъде отвъд границите на Ни-Исан. Като осъзнаваше, че това е изпратена му от небето възможност да влезе в основата на едно пионерно начинание и да се измъкне от завоалираната, но отмъстителна дискриминация, която продължаваше да помрачава брака му и да пречи на кариерата му, Изо прие назначението без колебание.

Корабите с колела на Яма-Шита посещаваха двата утвърдени търговски пункта в Бей-сита и Ду-арута веднъж годишно от няколко десетилетия, но през лятото на 2990 година Яма-Шита беше решил да развие редовни контакти с мютските племена в районите, намиращи се във вътрешността на страната.

Изо и другите четирима назначени щяха да са първите в тази верига, която — ако резултатите бяха положителни — трябваше накрая да се разпространи по южните брегове на четирите свързани едно с друго езера, които образуваха Западното море — огромното водно пространство, което мютите наричаха „Голямата река“.

Всеки резидент щеше да живее със семейството си на борда на плаващ дом, по-малък братовчед на триетажните парни чудовища, с които се провеждаше годишното пътуване до Ду-арута. Предвиждаше се плаващите домове да бъдат трайно закотвени на кейове, построени специално за целта, но при нужда те можеха винаги да вдигнат котва и да отплуват. Щяха да бъдат осигурени домашни прислужници, а корабите щяха да бъдат поддържани и, ако се наложи, защитавани от малки военни части.

За Изо това означаваше поемане на ръководството на затворена общност от тридесет и пет души. До осигуряване на достатъчно местно задоволяване храна и други провизии щяха да се доставят по море.

Юмико не преливаше от радост пред перспективата от едно изолирано съществуване в пущинака, но шансът да започнат на чисто плюс голямата сума, която се плащаше при завършване на деветгодишния срок, и обещанието за тримесечна платена домашна отпуска за всеки тридесет и шест прослужени месеца в отвъдморските райони смекчиха протестите й.

Възможността тя и семейството й да не могат да оцелеят три години, камо ли пък девет, изглежда, не й мина през ума, а Изо благоразумно премълча за възможните опасности от пълчищата немити, неоковани във вериги диваци.

Първите четирима резиденти бяха назначени в Детройт, залива Сагино, Чебойган и Лудингтън. Изо Уантанабе, последната далечна връзка във веригата, пусна котва на място, известно като Бентън Харбър, на двадесет мили на север от точката, където, на картите отпреди Холокоста, границата на щата Индиана срещаше източния бряг на езерото Мичиган.

Главната им задача беше да създадат по-тесни търговски връзки, включително набиране на повече „гастарбайтери“. Трябваше да постигнат това чрез търговски и културни „съвети“, чиято цел беше да накарат мютите да възприемат отношението на майсторите на желязо към себе си не като студено и заплашително, а като… бащинско. Твърдо (тревните маймуни презираха слабостта) и все пак добро.