Тили Багшоу - Дуел

Основан от датски заселници от Средния запад, пристигнали в Калифорния, за да създадат нова колония в началото на двадесети век, Солванг винаги бе привличал туристи. Името му означаваше „Слънчева долина“ и напълно отговаряше на истината. Но това, което най-силно привличаше посетителите всяко лято, бе уникалната му датска архитектура, образец на стария европейски начин на живот, застинал във времето като вкаменелост в кехлибар. С павираните си улички, газови фенери, островърхи покриви и четирите вятърни мелници Солванг приличаше на картинка от „Дисни“. Но зад туристическата фасада на хотел „Веселата вятърна мелница“, където майката на Боби, Даяна, бе работила навремето, и безбройните магазини за сувенири, които продаваха датски знамена и селски кукли, съществуваше истинско живо общество. Някои от семействата, с имена като Соренсен, Расмусен, Скредер и Олсен, живееха тук от четири поколения и приемаха датския си произход насериозно. Естествено, те се бяха смесили с още по-старите местни семейства, някои от които, като Камерън и Макдоналд, живееха в долината и работеха като каубои от почти два века.

Уайът изкачи белите дървени стъпала на старата сграда на банката, свали шапката и изтупа прахта от краката си, преди да се приближи към чиновничката.

— Добро утро, Филис — усмихна се той.

— Здравей, Уайът — му отвърна с почти беззъба усмивка старата жена. — Джин те очаква. Можеш да влезеш направо при него.

Старият му приятел се надигна иззад бюрото си и пристъпи да го поздрави.

— Уайът, радвам се да те видя. Как си напоследък?

Странен въпрос, като се имаше предвид, че бяха прекарали заедно половин час едва миналия вторник на родителската среща в училището, където си бяха бъбрили за Хайуд и живота. Но пък Джин вероятно бе просто нервен и се чудеше какво да каже.

— Добре — отговори Уайът, като седна на посочения от Джин стол. — Но нещо ми казва, че може да не се чувствам толкова добре, когато срещата ни приключи. Хайде, давай. Не ме дръж в напрежение. Какво имаш наум?

— Първо, искам да знаеш, че не съм виновен за това, Уайът — започна Джин, като се размърда неудобно на стола си. — Решението идва от шефовете. Аз съм само вестоносец.

— Знам — успокои го Уайът. — Продължавай.

— Ами… второто е, че всъщност би трябвало да проведа този разговор с Боби. Сега той е собственик на Хайуд и…

Уайът вдигна ръка, за да го спре.

— Джин, вече ти казах, че Боби е в Англия. Имам пълномощно като управител на ранчото. Имам право на достъп до цялата финансова информация. Мога да ти донеса подписаните документи, ако искаш.

Приятелят му поклати глава.

— Господи, Уайът, не. Не е необходимо. Надявам се, че мога да се доверя на думата ти.

— Е, и аз се надявам, Джин — отвърна Уайът, раздразнен от посоката, която взимаше разговорът.

Но пък нямаше смисъл да си разваля отношенията със стар приятел заради нещо такова. В крайна сметка, човекът само се опитваше да си свърши работата.

— Добре, тогава ще говоря направо — поде Джин с необичайно тъжен за веселия му нрав глас. — Изостанали сте с половин година в плащанията по лихвите.

Уайът потръпна.

— Знам. Но през последните три месеца наваксваме. Печалбите на Боби…

— Не са достатъчни — прекъсна го Джин. — Ханк бе наясно, че миналата година го заплашваше опасност да си загуби ранчото. Вярно е, че по онова време печалбите на Боби убедиха банката да отложи конфискацията. Проблемът е, че обикновено е в техен интерес… наш интерес… да решим въпроса някак си, особено когато виждаме, че задълженото лице се опитва да плати и има изработена система за намаляването на дълга си.

— И ние имаме такава — каза Уайът, като повиши тон от безпомощност.

— Може би. Но знаеш не по-зле от мен, че с целия нефт там…

Джин не довърши изречението. Нямаше нужда. Уайът бе наясно какво имаше предвид приятелят му. Банката бе заинтересувана Боби да се провали в изплащането на дълга си. По този начин щеше да стане собственик на Хайуд и следователно и на нефтените му залежи.

— Какво точно искаш да ми кажеш, Джин? — попита Уайът спокойно. — С колко време разполагаме?

— Точно в това е въпросът, Уайът. Нямате време. Не повече от няколко седмици. Важното е, че трябва да изплатите напълно изостаналите си вноски и да продължите да плащате лихвите. Едно закъснение и тези типове ще ви се нахвърлят като гладни скакалци. И ще донесат сондите си.

Уайът прокара ръка през косата си и притисна слепоочия, сякаш търсеше вдъхновение.