Тили Багшоу - Дуел

— Искаш ли да остана с теб? — предложи Боби, като едновременно се надяваше и страхуваше, че Мили ще се съгласи. — Ще ми е приятно да ти правя компания.

Момичето с тъга осъзна, че никога в живота си не бе искала нещо по-силно. Но си даваше сметка, че това може би са последните й часове с Лесна победа. Той се нуждаеше от нея повече, отколкото тя от Боби.

— Не — отговори, като зарови глава във врата на коня. — Иди да поспиш. Добре съм сама.

— Е, хубаво.

Той се опита да прикрие разочарованието си, свали коженото си яке и го наметна на раменете й. Мили се бе свила на топка, така че якето я покри изцяло като одеяло. Виждаше се само красивото й бледо лице.

— Знаеш къде съм, ако имаш нужда от мен — бяха последните думи на Боби, преди да си тръгне и да затвори вратата на обора тихо.

Сесил влезе в обора след около час, малко след шест. Мили все още бе свита под якето на Боби и спеше дълбоко. За изненада и радост на баща й Рейдър бе на крака. Конят наостри уши при звука от стъпките и раздвижи глава, като турист, който се опитва да разкърши врата си след дълго пътуване със самолет, после примигна към Сесил, сякаш искаше да го попита за какво бе цялата суматоха.

— Здрасти, болнико — усмихна се Сесил и погали коня по челото. — Добре дошъл обратно.

Рейдър притисна муцуна в него обичливо. Очевидно не бе забелязал присъствието на Мили и безжизнения си стар другар.

Сесил се завъртя и въздъхна тежко. Току-що ветеринарите го бяха успокоили, че останалите коне са добре и той бе почти готов да се порадва на облекчението. Но сега сърцето му се сви, когато видя това, от което се бе страхувал, макар да го бе очаквал. Лесна победа бе мъртъв.

Сесил клекна и нежно разтърси дъщеря си.

— Мили — прошепна той, но тя не помръдна. — Мили — повтори по-високо.

— Всичко е наред, татко — отвърна тя изморено със затворени очи. — Няма нужда да ми казваш. Знам. Мъртъв е, нали?

Опитът й да прояви смелост въпреки изтощението и мъката си го накара да се просълзи. Лесна победа бе изключителен жребец и щеше да липсва на всички. Но Мили имаше специална връзка с него — бяха невероятно близки.

Дъщеря му се бе променила много през последните няколко седмици след пристигането на Боби. Струваше му се, че старата Мили отпреди инцидента бе оживяла. Макар да се бе ядосал, когато Боби му призна за тайните им тренировки, сега Сесил осъзна колко силно му бе липсвала щастливата му, безгрижна дъщеря, чиито очи заблестяваха в мига, когато се настаняваше на седлото. А напоследък очите й се озаряваха всеки път, когато Боби Камерън влезеше в стаята, помисли си Сесил с бащинска загриженост.

Малкото му момиченце растеше. И щеше да порасне по-безболезнено, ако той й позволеше.

Мисълта, че Мили ще язди отново и ще поема рискове, все още го изпълваше с ужас. Но дълбоко в себе си, още след разправията с Боби, Сесил осъзнаваше, че момчето бе право. Може би пък Мили наистина трябваше да отиде с него в Калифорния?

Думите на младежа непрестанно звучаха в главата му. „Тя не е щастлива тук.“ А когато Боби си заминеше и особено сега, след смъртта на Лесна победа, Мили щеше да е още по-нещастна.

Дали щеше някога да му прости, ако не я пуснеше да замине?

А и защо ли да му прощава, щом позволяваше на страха си да съсипва живота й и да унищожава таланта й?

Сесил пъхна ръка под якето на Боби, стисна ръката на момичето и отблъсна мислите и страховете за бъдещето. Каквито и грешки да бе допускал като баща, обичаше малката си дъщеричка повече от всичко на света. И му се искаше и тя да знае това.

— Да, скъпа — каза той лаконично. — Ужасно съжалявам. Лесна победа е мъртъв.

В далечния Солванг Уайът Макдоналд се опитваше безуспешно да прогони мрачното настроение, което го бе обзело в ранната утрин, докато бързаше надолу по улица „Мейн“.

Есенното небе бе синьо и безоблачно като от туристическа брошура и дори в този ранен час слънчевите лъчи бяха достатъчно топли да сгорещят гърба му. Уайът отиваше в банката на среща с управителя, стария му приятел Джин Дръмонд. Въпреки приятелството, срещата нямаше да е приятна и перспективата за нея го караше да се мръщи мрачно.

— Добро утро, Уайът — поздрави го Мери Лонсдейл, ужасно дебелата, но симпатична чиновничка от пощата, която излизаше от аптеката на Девън.

— Мери — свали шапка той и се усмихна любезно.

Уайът я познаваше от близо четиридесет години. Тя бе една от най-нежните души, които някога бе срещал.

Най-хубавото в Солванг, както и в другите малки градчета, бе, че съседите се познаваха добре и държаха един на друг. Популярна местна фигура като Уайът не можеше да измине и двадесет метра, без някой да се втурне да го поздрави и да го попита как са децата и как се справят в ранчото след смъртта на Ханк. Слава Богу, вече бе септември и повечето туристи си бяха заминали, но Уайът подмина малка група любопитни, които отиваха към „Уелс Фарго“ в далечния край на града. Туристическият автобус от Ел Ей загрозяваше централния паркинг на селото.