Тили Багшоу - Дуел

— Такъв късметлия си — въздъхна тя. — Можеш да тренираш коне и да правиш каквото обичаш, а никой не може да те спре.

— Е, не съвсем — отвърна младият мъж, като пусна ръката й. — Знам, че изглежда така, но имам и много отговорности. Трябва да изкарам Хайуд от финансовата бъркотия, преди да мога да направя нещо.

— Така е — кимна Мили. — Но в крайна сметка ще го направиш, нали?

— Надявам се — отговори Боби.

— А после ще можеш да тренираш. Колкото до мен, обзалагам се, че ще си седя в Нюмаркет и няма да яздя. Вероятно ще съм омъжена, ако мама успее да постигне своето.

Мили произнесе думата с такова отвращение, че Боби се засмя.

— Толкова ли е лошо това?

— Да! — потвърди тя пламенно. — Разбира се, че е ужасно.

После, внезапно осъзнала значението на думите си, започна да отстъпва назад.

— Е, имам предвид… предполагам, че зависи. Нали разбираш, от момчето. Искам да кажа от мъжа — изчерви се тя. — Но липсата на ездата ще си е ужасна. Знаеш го.

Боби се изправи и се завъртя към огъня. Не знаеше как това момиче успяваше да го накара да изпитва съчувствие, вина и отговорност едновременно, но не можеше да се отърве от упоритата мисъл, че трябва да направи нещо, за да й помогне. Въпреки смъртта на баща му и проблемите в Хайуд решителното девойче му напомняше страхотно за самия него и караше сърцето му да се свива.

Настъпи дълго мълчание, през което Мили се измъчваше с въпроса дали бе казала нещо нередно и ако бе така, как да поправи въображаемите щети.

— Мога да те тренирам — най-после каза Боби.

Тя го погледна тъпо за момент, после заекна.

— Какво?

— Можеш да дойдеш с мен в Калифорния — обясни той, сякаш това бе най-нормалното предложение в света. — Ще работиш в ранчото и ще получаваш храна и квартира. А вечер и през уикендите, когато не пътувам, ще те тренирам. Ще те науча да яздиш каубойски коне.

Сега беше ред на Мили да се засмее.

— Да бе — каза недоверчиво. — И ще стигна дотам на вълшебно килимче, като тропна три пъти с токове и кажа: „Няма място като Хайуд“.

Боби обаче не се засмя и Мили внезапно осъзна, че бе говорил сериозно.

— Ами родителите ми? — попита тя. — Те никога няма да се съгласят — добави тъжно. — Защо биха се съгласили?

Боби сви рамене.

— Защото има логика. Защото дълбоко в себе си баща ти знае, че греши по отношение на ездата ти. Не знам, по дяволите. Но няма да сме сигурни, докато не ги попитаме, нали?

Боби се разкъсваше от противоречиви чувства. Не искаше да събужда напразни надежди в душата на хлапето. Все пак, твърде вероятно бе Сесил да го прати по дяволите. Навярно щеше да се ядоса, ако разбереше, че Боби бе позволил на Мили да язди с него през последните няколко седмици. Можеше дори да го изрита от дома си. А дори да не го направеше, надали щеше да пусне любимата си седемнадесетгодишна дъщеря да отлети на другия край на света.

Но трябваше да направи нещо, дори и само да покаже на Мили, че е благословена с талант, за който си заслужава да се бори. Знаеше добре какво е баща ти да стои на пътя на дарбата ти. Ако Боби не й помогнеше, кой щеше да го направи?

— Какво мислиш? — попита той. — Струва ли си да опитаме?

Какво си мислеше ли? Господи! Какво би си помислил гладуващ бежанец, ако му предложиш чиния супа? Какво би си помислил Майкъл Джаксън, ако му предложеха работа в детска градина? Беше прекалено хубаво да е истина. Да живее и работи с Боби в Калифорния? Да избяга от клаустрофобията на Нюуелс, от Джаспър и Рейчъл, от майка си и от тъпия Нюмаркет? Да бъде професионално тренирана като жокей, макар и с коне, които не познаваше?

Искаше й се да закрещи от вълнение. Наистина ли Боби би направил това за нея? Но реалността смаза фантазията бързо.

— Чудесна идея — въздъхна тя. — Но няма да стане. Дори да убедиш баща ми, мама никога няма да се съгласи. Не и след милион години.

— Може и да си права — кимна Боби. — Но позволи ми да поговоря със Сесил. Няма какво да губиш. И дори да откажат, искам да ми обещаеш, че няма да загубиш вяра в себе си. Ти си великолепен жокей, Мили. И никой не може да реши бъдещето ти, освен самата теб. Знаеш го, нали?

В този момент единственото, което Мили знаеше със сигурност, бе, че никога нямаше да обича друг мъж така, както обичаше Боби. Застанал пред нея, висок, силен и решителен, той имаше вид на човек, който би могъл да накара Сесил да разсъждава логично. Принц, който щеше да я спаси от затвора й.

Ех, само наистина да ставаше така в живота.

— В никакъв случай.