Тили Багшоу - Дуел

Беше чела толкова съсредоточено, че не го бе чула да влиза. Внезапно й се стори, че не знае какво да прави с ръцете си и пусна вестника притеснено.

— Съжалявам, мамо, какво каза?

— Говорех за госта ни, Мили — въздъхна Линда примирено. — Би ли го завела горе?

— Няма проблеми — намеси се Боби. — Знам къде отивам.

— Не! — извика Мили по-енергично, отколкото възнамеряваше, и си спечели учудените погледи на родителите си. — Искам да кажа, няма проблеми. Ще те заведа.

Погледна Боби и му се усмихна леко. Той отговори на усмивката й. Хлапето наистина беше готино.

Горе, в стаята за гости, тя положи монументални усилия да запази хладнокръвие, докато му показваше новото му жилище.

— Душът не е идеален, но ако го оставиш да потече минути, водата става гореща — обясни тя, вторачена решително в обувките си. — Кърпите са на леглото. Ако се нуждаеш от още закачалки, в стаята на Джаспър има предостатъчно. А също и сапун и други такива неща. Ако имаш нужда, мога да ти донеса още…

— Добре съм — прекъсна я Боби, като сложи ръка на рамото й, за да спре нервното й бърборене. — Благодаря.

Мили застина. Докосването му я вцепени и дори след като младежът дръпна ръката си, не можеше да си възвърне самоконтрола.

— Вероятно утре ще можеш да ми разкажеш за проблемите с жребчетата — усмихна се Боби. — Баща ти ми каза, че ги познаваш по-добре от всеки друг. Ако не си прекалено заета, разбира се.

Момичето кимна безмълвно. Не можеше да изрече и дума.

— Чудесно — каза Боби. — Е, ще се видим по-късно, нали?

Той повдигна вежди развеселено, когато Мили отново не помръдна, и реши да й обясни по-подробно.

— Трябва да поспя малко.

— Ох! — стресна се Мили и най-после разумът й се завърна. — Разбира се. Извинявай. Ще те оставя да поспиш.

Тя изскочи от стаята, затвори вратата енергично и изфуча надолу по коридора въодушевено.

Утре щеше да прекара деня с него! Беше я помолил да му помогне с жребчетата. А на нея не й се наложи да прави абсолютно нищо!

Нахлу доволно в стаята си, изкатери се на стола и съдра от стената плакатите на Роби Пембъртън и Франки Детори. Кой имаше нужда от плакати, като жива и прекрасна мечта спеше близо до нея. После взе купата от юношеското състезание от рафта, притисна я до гърдите си и се завъртя лудо, докато й се зави свят.

Джаспър и Рейчъл можеха да са си отвратителни, а родителите й — упорити, но всичко това вече беше без значение.

Тя щеше да язди отново. Това бе важното.

А красивият Боби Камерън щеше да й помогне.

— Добре сега, назад, назад! — извика Боби в отекващото празно пространство на закритото тренировъчно помещение, хванал шапката си с една ръка и размахващ другата към блажено замаяната Мили, която мина покрай него. — Наведи се назад!

Изминаха три седмици откак младият мъж се появи в Нюуелс за първи път, а Мили вече почти не си спомняше времето преди пристигането му.

— Ще го нарека ПК — беше му казала тя щастлива вечерта след първата им тренировка заедно. — Преди Камерън.

След всичките й планове и надежди привличано на Боби като съюзник и учител се бе оказало много по-лесно, отколкото бе очаквала. Спечелването на любовта му, за съжаление, се оказа много по-трудно. Но засега приятелството му и дивото удоволствие от ездата й бяха достатъчни да я държат в почти постоянен екстаз.

— Хей, момиче — поклати глава той. — Не разбираш ли какво значи „назад“?

Мили се понесе към него върху Илайджа, един от най-ценните жребци на баща й. Стоеше високо на седлото, навела се толкова ниско над ушите на коня, че можеше да се претърколи през главата му всеки момент.

— Какво? — попита тя с невинен вид. — Само го направлявам. Как мога да говоря с него и да му кажа, че е добро момче, ако не ми позволяваш да се доближа до врата му?

Боби се опита да сдържи усмивката си, но не успя. Момичето му напомняше невероятно много на самия него на същата възраст. Отначало се бе подразнил от начина, по който го следваше навсякъде като сянка. Всяка сутрин, като по часовник, я заварваше в конюшните. Решеше конете, лъскаше подовете, дори правеше кафе за него и Виктор. Боби положи известни усилия да я отпрати любезно — последното, от което се нуждаеше по време на работа, бе да го разсейва въодушевено хлапе със светнали очи. Накрая бе принуден да пристъпи към обичайната си пряма тактика и й заяви категорично да му се разкара от пътя.

Но Мили реши да не обръща внимание на грубостта му и продължи да се появява наоколо. Напомняше му на свещ, която просто не можеш да духнеш. А и все пак бе полезна, не можеше да го отрече. Никоя задача не бе прекалено трудна или неприятна за нея, а познанията и инстинктите й за конете на Дилейни бяха несравними.