Тили Багшоу - Дуел

Скован в официалния черен костюм и вратовръзка Боби не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствал толкова неудобно. И сякаш жегата и дразнещите дрехи не бяха достатъчни, та бе непрестанно измъчван от чувството, че всички го наблюдават внимателно и го чакат да излее скръбта си.

Какво искаха от него, за Бога? Всички знаеха, че не се бе разбирал с баща си. Но все пак Боби се страхуваше, че се проявява като безсърдечен, тъй като виждаше как абсолютно непознати хора бършат насълзените си очи, докато самият той не можеше да изстиска и една сълза.

Не защото нямаше чувства. Но просто тези чувства бяха прекалено объркани — смесица от мъка и облекчение, гняв и съжаление пулсираха в главата му. На всичкото отгоре Боби бе истински син на баща си и не бе свикнал да показва какво става в душата му.

— Не бъди толкова суров към себе си — каза му Маги Макдоналд, като го хвана под ръка, докато се връщаха към ранчото след разотиването и на последните опечалени. — Всеки проявява мъката си по различен начин. Не е задължително да плачеш.

Боби й се усмихна с благодарност. Маги отдавна се бе превърнала в нещо като майка за него. Той все още обичаше Даяна, тъй като притежаваше същия бунтарски неспокоен дух като нея, а и двамата се бяха сближили през последните години, но бе хубаво да си има и втора майка, която му осигуряваше стабилността и мъдростта, които липсваха на първата.

— Ръководенето на ранчото ще бъде достатъчно предизвикателство за теб и без да се тревожиш какво говорят хората — настоя тя. — Пък и хората разбират, Боби. Повече, отколкото си мислиш.

— Предполагам, че е така — отвърна той със съмнение в гласа.

Вероятно заради факта, че през по-голямата част от живота си бе самотник и аутсайдер, той не споделяше вярата на Маги в хората. Ала все пак тя бе права за едно — Хайуд щеше да е страхотно предизвикателство. Заради подготовката за погребението не бе имал време да погледне счетоводните книги, нито да обмисли стратегия за подобряване на западащото ранчо.

Но вече не можеше да отлага. Трябваше да измисли нещо. И да го направи колкото се може по-скоро.

На следващия ден следобед той и Уайът оседлаха конете си за дълга обиколка на имота. Боби слушаше мълчаливо възрастния мъж, който му обясняваше някои от проблемите, свързани с финансите на Хайуд.

— Положението е лошо — заяви откровено Уайът, докато яздеха към ливадите откъм далечната страна на потока, който се виеше из долината зад старите къщи за служителите и хамбара. — Наистина лошо. Но предполагам, че вече го знаеш, нали?

— Имам представа от общата картина — отговори Боби, като се смъкна от коня, за да отчупи изгнило парче от оградата, което опасно стърчеше напред и можеше да нарани някое от говедата. — Но ти познаваше татко. Никога не обичаше да говори за сметки. Поне не с мен.

Уайът се засмя.

— Не го приемай лично, синко. Работих с баща ти през по-голямата част от живота си и никога не успях да го накарам да седне и да прегледа сметките, без преди това да вдигна страхотен шум. Там навън — размаха ръка той към тучните пасбища, които ги заобикаляха, — там Ханк бе гений. Не мога да го отрека. Но там долу — посочи към офиса на ранчото — баща ти вършеше не повече работа от воден пистолет при стихиен пожар.

Продължиха да яздят, а Уайът започна да му обяснява основните проблеми, пред които ранчото бе изправено. Цената на говеждото бе паднала почти наполовина през последните три години и всички местни фермери страдаха от това. А тъй като Ханк настояваше да отглеждат традиционните породи вместо по-обикновените и доходоносни британски говеда, Хайуд бе пострадал повече от останалите. Категоричният му отказ да разнообрази бизнеса също го бе съсипал финансово.

— Честно казано, ако не бяха твоите печалби от обучението на коне през последните две години, наистина не знам дали щяхме да успеем да платим лихвите по заемите — призна старецът. — Наистина се съмнявам.

— Господи! — поклати глава Боби безпомощно.

Винаги бе уважавал страхотно бащата на Дилън и винаги щеше да го уважава. Но как бе позволил на Ханк да провали бизнеса на ранчото по този начин?

— Защо не ми каза всичко това по-рано? Може би щях да направя нещо, за да помогна.

Уайът го погледна сериозно.

— Боби Камерън — нежно каза той, — знаеш отговора на този въпрос. Нямах право да върша подобни неща. Баща ти беше шефът.

Беше прав, разбира се. Ханк не би си и помислил да сподели с някого финансовите си проблеми, а най-малко със сина си. Гордостта му нямаше да го допусне.