Тили Багшоу - Дуел

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той.

Тара поклати глава и му подаде напечатан лист със заглавие „Съобщения“.

— Записах най-важните. Човекът от „Уелс Фарго“ търси татко два пъти.

Боби потръпна. Уайът тъкмо му бе обяснил как банката тропа на вратите на ранчото още от деня, когато съобщиха за погребението. Ако търсеха поредната вноска, нямаха късмет. Поне докато Боби не си получеше парите от работата за Паскал Бремо.

— Кажи им, че отсега нататък ще трябва да говорят с мен — каза Боби, като се настани на стола и качи крака на бюрото.

Въпреки всички проблеми, пред които бяха изправени, започваше да осъзнава, че да си шеф си има и положителна страна.

— А после им кажи, че съм заминал. За неопределено време — добави. — Нещо друго?

— Всъщност, не — отвърна Тара, като разтърка уморените си очи. — Пасмина адвокати, купчина нефтени компании.

Боби размаха ръка нетърпеливо, сякаш отпъждаше досадна муха.

— А, обади се и човекът от родеото. Става дума за онзи бик.

— Мамка му, съвсем забравих — изруга Боби.

Повечето бикове приключваха живота си като нискокачествено месо, но от време на време Хайуд пенсионираше най-агресивния си и здрав мъжкар и го продаваше на местното родео, където някой лунатик рискуваше живота и здравето си в опити да го язди.

— Изпратиха ли човек да го вземе?

— Дилън е там — ухили се Тара. — Двамата с Уили опитваха да го приберат в обора цял следобед и сега бикът е бесен.

Боби схвана намека, излезе навън и тръгна към обора, където малка тълпа се бе събрала да гледа как Дилън се мъчеше да вкара един тон разгневени говежди мускули в ремаркето за добитък.

Човекът, който се опиташе да язди този бик, щеше да си има страхотни проблеми. Дилън, смръщил съсредоточено вежди, танцуваше на коня си около вбесения бик и се опитваше да го насочи към тясното заградено пространство, което щеше да го отведе в чакащото ремарке. Засега обаче нямаше успех.

— Хайде, едри приятелю — ухили се той, когато бикът разшири ноздри зловещо и сведе глава, за да нападне. — Маниерите ти са ужасни.

За момче, чиято амбиция в живота бе да стане художник, Дилън бе прокълнат с брилянтни умения във фермерството. Ако Боби бе гений в успокояването на трудни коне, Дилън притежаваше същата дарба с говедата. Абсолютно безстрашен, той бе впечатляващо талантлив, спокоен и бърз. В дните за жигосване успяваше да се справи с две телета за минута, като ги завързваше ловко и сръчно ги жигосваше със знака на Хайуд — ХД.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? — извика Боби и си спечели светкавично показване на среден пръст от Дилън.

Двете момчета, които се обичаха като братя, вечно се съревноваваха във всичко. Сега присъствието на Боби подейства като допълнителен стимулатор за Дилън.

Конят на Дилън, застаряваща кобила на име Хелън, знаеше какво да прави, когато ставаше дума за насочване на упорити добичета. Дилън я смушка и поведе към задницата на бика и най-после успя да вкара упоритото животно в заграденото пространство, където Уили, дребен и енергичен четиридесетгодишен тип, чакаше да затвори вратичката. След няколко секунди бикът бе принуден да влезе в ремаркето, откъдето ги изгледа със заплашителен поглед, който сякаш искаше да им покаже какво точно възнамеряваше да направи с тях, ако му се удадеше възможност.

Дилън се завъртя триумфално към Боби.

— Та, какво казваше?

— Добре, добре, признавам — ухили се Боби. — Добър си.

— Добър? — подигравателно повтори Дилън. — Какво ще кажеш за гениален?

— Е, не бих отишъл толкова надалеч — отвърна Боби. — Хелън беше гениална.

Той бръкна в джоба си и извади няколко от любимите на кобилата бонбони, после й ги поднесе нежно, докато Дилън слизаше от седлото.

— Ти просто й помогна да си свърши работата — добави.

— Да бе, давай — завъртя очи Дилън. — Похвали само коня.

Беше чудесно да се посмеят, а още по-хубаво бе най-после да измъкне крака от стремената с мисълта, че дългият ден бе приключил. Откак Ханк почина, баща му бе толкова зает, че работата на Дилън се бе удвоила, а това му оставяше още по-малко време от обикновено за любимото му рисуване. Не би имал нищо против, но подозираше, че когато Боби замине да тренира поредния кон, нещата щяха да се влошат още повече. Уайът щеше да затъне до гуша във финансовите проблеми, а това означаваше, че всекидневното управление на ранчото щеше да се стовари почти изцяло върху раменете на Дилън.

— Дълъг ден, а? — подметна Боби, забелязал торбичките под очите на приятеля си.