Тили Багшоу - Дуел

Баща му рядко пропускаше да му напомни колко чудесна е малката му сестричка. Вечно му повтаряше как „Мили направи това“, „Мили ми помогна с онова“ и „Защо не приличаш повече на Мили?“ Но тази сутрин Джаспър се чувстваше като завърналия се блуден син. Печаха телето в негова чест. И то ухаеше великолепно.

Линда бе категорична, че през следващия месец сестра му няма право да се доближи до кон, което означаваше, че най-после щеше да му се разкара от главата на пистата. А още по-хубаво бе, че Сесил възнамеряваше да я прати на курс по готварство и аранжиране на цветя в Кеймбридж по време на месечното й наказание. За мъжкараната, цял месец, прекаран в женска компания и подобни занимания, щеше да е истинско мъчение.

Наистина великолепно наказание.

Мили пренебрегна репликата за ездата й и се обърна към баща си.

— Не можеш ли да ме накажеш по някакъв друг начин? — запита тя с умоляващ тон. — Татко, лудост е да ми забраниш да влизам в конюшните, знаеш го. Юни е един от най-натоварените ни месеци. Кой ще помага на Пабло и Нанси, ако не съм наоколо? Джаспър ли?

Сесил въздъхна. Вече беше установил, че Джаспър не можеше да замести Мили, но не искаше да го признае. Дъщеря му бе отишла прекалено надалеч този път. Трябваше да изтърпи наказанието си.

— Ще се справим — твърдо заяви той.

— Разбира се, че ще се справим — намеси се Джаспър, настръхнал при мисълта, че в конюшните ще му се зарадват не повече, отколкото на психиатър на симпозиум на лудите. — Не си незаменима, ще знаеш.

— Честно, Мили — обади се Линда разгневено, — изненадана съм, че имаш наглостта да молиш баща си за нещо след злощастното ти излагане в Лондон.

Бледа и изморена след безсънната нощ, издокарана в розов пеньоар с рюшове, Линда бе влязла точно навреме, за да чуе как Мили се опитва да умилостиви баща си за пореден път. Е, нямаше да стане. Не и сега.

— Да, скъпа ми сестричке — доволно се ухили Джаспър. — Трябва да уважаваш мама повече.

Младото момиче се отпусна на стола и изгледа брат злобно, но си замълча. Знаеше, че не е разумно да продължи да спори. Очевидно молбите нямаше да променят решението на родителите й.

Мисълта, че трябва да прекара цял месец далеч от конете, беше по-кошмарна от възможността Джаспър и Рейчъл да имат връзка, а това говореше много. Но какво можеше да направи? Този път наистина бе изгорила мостовете зад себе си. Щеше да й се наложи да преглътне наказанието си.

Две седмици след потискащата закуска Мили се наслаждаваше на неделната си почивка — първата откакто бе започнала да става в седем, за да хване автобуса до Кеймбридж в осем и петнадесет и да потегли към зловещия курс на Мадлин Хауърд, когато я събуди страхотен трясък откъм двора.

Тя скочи от леглото и видя Рейдър, един от най-новите жребци на баща й, да се блъска диво в оградата на ремаркето си с разтреперани крака, докато Сесил и Нанси се мъчеха да го успокоят.

— Мили, слез долу! — извика Сесил, когато забеляза сънената си дъщеря до прозореца. — Имаме нужда от помощ.

Момичето нахлузи чифт маратонки и изфуча на двора по пижама.

— Застани тук, където съм аз — изохка Нанси.

Рядката й руса коса бе залепнала за челото и бузите й от пот. Макар и силна жена, ветеринарката бе едва метър и шестдесет и не й бе лесно да удържи животно като Рейдър.

— Натисни го отстрани с рамо — каза тя. — Колкото се може по-силно. Аз ще изтичам да донеса инжекциите му.

Мили се подчини безмълвно и натисна уплашения жребец с всички сили. Видя как баща й се мръщи от усилие до задницата на коня и се опита да му помогне, като поеме част от тежестта на животното.

— Правил ли го е и преди? — попита тя.

— Два пъти — едва отговори Сесил.

Лицето му беше яркочервено, потеше се като гладиатор на обляна от слънцето арена. Баща й винаги бе имал няколко излишни килограма, но сега Мили забеляза, че не изглеждаше особено добре.

— Нанси му направи всички възможни проби. Като изключим леко повишената температура, не можем да намерим нищо физически нередно. Странно е, но се случва само когато види ремаркето. Сякаш му действа на психиката.

— Може да се страхува. Лош спомен от по-млади години.

— Може и така да е — изсумтя Сесил. — Но освен да го заведа на конски психиатър, не знам какво, по дяволите, да направя по въпроса.

Конят продължи да трепери неконтролируемо, ококорил широко очи от ужас. След известно време, което им се стори цяла вечност, Нанси се върна тичешком с кожената си чанта в ръка и извади дълга сребърна спринцовка. Напълни я с безцветна течност и я изпразни във врата на жребеца. След няколко секунди треперенето намаля и постепенно спря. Баща и дъщеря отстъпиха предпазливо назад. Рейдър все още се олюляваше леко, но поне можеше да стои без чужда помощ.