Тили Багшоу - Дуел

— Каквато и да е причината, раната е дълбока — каза той тихо. — Мисля, че не трябва да поема никаква тежест на този крак поне през следващите три седмици. Ти как мислиш, Шон?

Ирландецът се намръщи. Въпросът бе сериозен.

Беше дошъл тук, за да направи услуга на Боби. Намираше се в града заедно с шефа си, Джими Прайс, един от малкото собственици, по-богати дори от Кравиц. Ако Джими разбереше, че Шон е дошъл да помогне на съперника му, щеше да го уволни за миг. Ранди му бе обещал да си мълчи за днешното посещение и му бе платил цяло състояние за мнението му, което бе поуспокоило нервите на ветеринаря. Но все пак въпросът бе труден.

От една страна, раната бе наистина дълбока. Но от друга, Кравиц очевидно искаше животното да се състезава в предстоящото надбягване в Кентъки Оукс. Беше докарал Боби специално, за да подготви кобилата. Ако Шон я изключеше сега, щеше да прати по дяволите стотици хиляди долари от инвестицията на Кравиц.

— Не знам — отвърна той, като поклати глава. — Ако й сложим лапа и я оставим да си почива тази седмица, а после й направим физиотерапия, може и да успее да се състезава.

— Разбира се, че ще успее — рязко се намеси конярят. — Става дума за дребна драскотина, за Бога. Я ме оставете на мира.

Боби се изправи и сви рамене. Нямаше начин кобилата да участва в надбягването. Но в крайна сметка това не бе негов проблем, нито пък отговорност. Съжаляваше коняря, който вероятно щеше да бъде уволнен въпреки твърденията му, че е невинен и се е грижил добре за животното. Но не можеше да направи нищо.

— Ти решаваш — обърна се към Шон, като взе шапката си и я сложи на русата си глава. — Но аз няма да я тренирам. Ще уведомя Кравиц довечера.

Боби излезе в двора, като остави Шон и коняря да се разправят насаме. Разкърши врата си, който изпука силно. Беше адски разочарован. От седмици очакваше с нетърпение да започне да тренира кобилата. Жребците, с които бе работил в Дубай през последните две седмици, не бяха нищо особено, макар собствениците да му бяха платили щедро за усилията.

Огледа се наоколо и се зачуди колко ли бе похарчил Кравиц за това място през последните десетина години. Двадесет милиона? Тридесет? „Манли Фолс“, кръстена на любимия къмпинг в Монтана, където Кравиц прекарвал лятото като дете, беше от фермите, за които по-скромните собственици само можеха да си мечтаят. Не притежаваше нищо от естествената красота на ранчо като Хайуд. Мястото бе проектирано да функционира колкото се може по-добре, с конюшни и обори с климатици, дълги отсечки за галопиране, заслонени от кошмарното слънце във Флорида с грижливо посадени редици палми. Дългите бели сгради с вид на болници приличаха на Боби повече на фабрики, отколкото на коневъдна ферма. Но все пак имението бе впечатляващо.

И каквото и да правеха в „Манли Фолс“, очевидно вършеше работа. Кравиц имаше двама победители в дербито в Кентъки, както и в Дюхърст, Ага Хан и Европа. Беше притежател на коне, с когото трябваше да се съобразяваш. Поканата да работиш с един от конете му бе привилегия и Боби го знаеше.

— Ще й дам още един ден — каза Шон, като се присъедини към него.

— Загуба на време — отвърна Боби. — Няма да се възстанови за състезанието и ти го знаеш. Болката й е ужасна.

— Не е толкова измъчена, колкото ще бъда аз, ако Джими разбере, че съм идвал тук днес — ухили се Шон, като прокара пръст по врата си и започна да издава гърлените звуци на човек, давещ се в собствената си кръв.

Боби се засмя. Познаваше Шон от години и винаги се бяха разбирали чудесно, макар че ирландецът бе по-дебелоглав и от него, когато ставаше дума за коне. Бе на мнение, че състезателният кон е инвестиция, а не любимо животно. Работата му беше да лекува конете и да ги изпрати на пистата, а не да ги глези.

Боби го наричаше „безсърдечно копеле“. Шон пък му отвръщаше със „сантиментален глупак“. Но се уважаваха взаимно и приятелството им не бе за пренебрегване.

— Както и да е, стига толкова за работата — смени темата ирландецът. — Все още възнамеряваш да останеш тук за купона довечера, нали?

Един от най-големите меценати на поло мачове в Палм Бийч правеше страхотен купон вечерта и всички от „Манли Фолс“ бяха поканени. Повечето служители бяха полудели от вълнение. Шон, който току-що бе пристигнал в града, не бе поканен, но възнамеряваше да придружи Боби. Момичетата в Палм Бийч бяха великолепни и той никога не би пропуснал веселбата.

— Разбира се — отговори Боби провлечено.