Тили Багшоу - Дуел

— Наистина разстрои майка си — настоя той. — Балът означаваше страшно много за нея. И го направи заради теб.

— Знам — кимна Мили. — Разбирам, че мама е ядосана. Но този курс е средновековно мъчение. И от петнадесет дни не съм се доближавала до кон.

Тя наблегна на думата „дни“ по начина, по който затворник би произнесъл „години“. Все пак може би наказанието й бе достатъчно. Седнала срещу него с рошавата си коса и издокарана във вехтата пижама на сини райета, Мили изглеждаше като дванадесетгодишно хлапе. Сесил усети как решителността му се изпарява.

Помисли си за момент за Джаспър. Ех, само ако синът му се проявяваше и наполовина толкова добре, колкото Мили в конюшните. Момчето беше почти на двадесет и пет, но все още се държеше така, сякаш светът му бе длъжен. Тази сутрин трябваше да е в двора в осем часа, за да помогне да приготвят Рейдър за пътуването. Но вместо това бе изчезнал на купон с дъщерята на Дилейни и оттогава не се бе появявал у дома. И очевидно не бе спал в леглото си.

— Слушай — каза той на дъщеря си, която все още го гледаше с умолителен поглед. — Не обещавам нищо, но ще поговоря с майка ти за курса при Мадлин Хауърд. Истината е, че Джаспър ще се състезава често до октомври и мога да използвам помощта ти.

Лицето на Мили засия.

— Само временно — добави Сесил бързо.

— Разбира се — кимна тя енергично. — Разбира се.

Ако баща й бе на нейна страна, майка й постепенно щеше да се примири.

— Майкъл Дилейни ще докара някакъв специалист треньор от Калифорния, за да поработи върху новите жребчета, които купи през април — продължи Сесил. — Помниш ли ги?

Мили кимна. Никога не забравяше кон.

— Очевидно лейди Дилейни отказала категорично да настани треньора в дома си. Някакво тъпо извинение, че майстори ремонтирали къщата, или нещо такова. Както и да е, аз предложих да го настаним тук. Това е чудесно, но означава, че ще трябва да се правя на любезен домакин, ето защо определено ще имам нужда от помощ в двора.

— Аха — повдигна вежди Мили. — Специалист треньор, а? Виктор няма да е много щастлив.

Виктор Рийд беше треньорът на Майкъл Дилейни и прекарваше четири дни седмично с конете му в Нюуелс.

— Най-вероятно — усмихна се Сесил, който никога не бе харесвал надутия Рийд. — Няма да е доволен. Всъщност и аз не съм. Имам си достатъчно работа и без да ми се налага да се правя на детегледачка на някакъв проклет янки. Но няма как. Затова пък мога да те използвам, стига майка ти да се съгласи и…

— Уха! Ура! — изкрещя Мили, скочи и се хвърли на врата на баща си.

— Казах ти, нищо не обещавам — каза Сесил, като се опита да си придаде строг вид, но се провали.

— Знам — сладко отвърна Мили с нежното гласче на дете, което знае, че е спечелило битката. — Важното е да поговориш с мама. Това е всичко, за което те моля.

Боби клекна, за да огледа глезена на кобилата отблизо.

— Не е добре — поклати глава той.

Намираше се във Флорида, в имението в Палм Бийч на милиардера от хартиената промишленост Ранди Кравиц, собственик на състезателни коне. Ранди го бе наел да поработи с красивата млада кобила, чийто крак сега почиваше в ръката на Боби. Ако знаеше колко зле бе наранено животното, никога нямаше да дойде тук.

До него в конюшнята стояха конярят на кобилата, разтреперан от нерви, и Шон О’Фланегън. Прочут купонджия, ирландецът бе няколко години по-възрастен от Боби. Същевременно бе един от най-уважаваните ветеринари на Западното крайбрежие и един от малкото истински приятели на Боби в състезателните кръгове.

— Отстъпи назад, моля те — помоли той Боби. — Позволи ми да я погледна още веднъж.

Разхождайки се из безукорно чистата, охладена с климатик конюшня, Шон прегледа раната на коня от всеки възможен ъгъл.

— Казвам ти, бодлива тел — настоя той за трети път. — Изобщо не се съмнявам.

Също като Боби, Шон имаше репутация на арогантен тип, но притежаваше такъв неустоим чар, че хората бяха склонни да му простят по-лесно, отколкото на приятеля му.

— Глупости — изтърси разяреният коняр. — Можеш да си настояваш колкото щеш, но това не го прави истина. Не съм изпускал кобилата от поглед през последните три дни. При това в „Манли Фолс“ няма бодлива тел. Това не ти е някаква смотана колиба в област Килдеър, приятел.

Докато двамата мъже се гледаха с мрачна враждебност, Боби пристъпи напред и предпазливо опипа раната. Кобилата се стресна леко, но разбираше, че й помагат, затова се въздържа и не го срита.