Тили Багшоу - Дуел

— Дълъг? Е, разбира се — сви рамене Дилън, като се опита да скрие обзелата го тъга. — Не е ли винаги така?

— Искаш ли да поговорим?

Въпреки смелата физиономия, която Дилън си бе наложил, Боби го познаваше добре и можеше да чете по лицето му като по книга. Знаеше, че приятелят му се чувства заклещен в ранчото, тъй като не можеше да се занимава с изкуството си. Съчувстваше му силно, макар че нямаше как да му помогне. В крайна сметка единствено лоялността към Уайът задържаше Дилън в ранчото, а никой не можеше да отхвърли с лека ръка лоялността, най-малко Боби.

— Не — отговори Дилън. — Няма за какво, нали? Както и да е — усмихна се той, — достатъчно за мен. Как мина твоят ден?

— Добре — отговори Боби. — Поговорих си с баща ти.

Двамата млади мъже свалиха шапките си и тръгнаха към къщата на Макдоналд. Боби си имаше стая в голямата къща от другата страна на ранчото, но тя бе толкова огромна и празна, особено след смъртта на баща му, че обикновено вечеряше у семейство Макдоналд. Макар облечени еднакво в джинси и ботуши с шпори, младежите изглеждаха абсолютно различни: Боби — с дълги крака, пружинираща походка и светлоруса коса, а Дилън — як, набит и тъмнокос, трябваше да ускори крачка, за да върви до приятеля си.

— Ако отвориш няколко бири, ще ти разкажа всичко — каза Боби.

— Звучи добре — прозя се Дилън.

Надяваше се, че разговорът на Боби с баща му бе помогнал за изграждането на определен план. Защото в момента, колкото и да мразеше фермерството, то хранеше цялото му семейство. Ако Хайуд фалираше, родителите му щяха да изгубят дома си и пенсиите си, да не говорим за парите за колежа на Съмър.

Бъдещето на всички тях сега бе в ръцете на Боби.

Седмиците след злополучния дебютантски бал бяха ад за Мили.

Сесил, който обикновено стоеше настрана от честите спорове между жена си и дъщеря си, сега подкрепи Линда решително, след като чу какво се бе случило в Лондон.

— Ужасно е да постъпиш така след всичките усилия на майка си — скара се той на Мили на сутринта след бала. — Ужасно.

— Е, нямаше да се случи, ако не ме бяхте принудили да се правя на тъпа дебютантка — отвърна тя рязко, защото знаеше, че не е права. — Ако аз бях яздила в Епсъм вместо господин Смотан…

— Смени плочата, момиче. Всички получаваме главоболие от теб — обади се Джаспър иззад вестника си.

Беше прекарал нощта при Рейчъл и се бе появил в осем сутринта с вида на котка, похапнала сметана. А после задрънка въодушевено за новата си приятелка, твърдо решен да натрие носа на сестра си.

— Не си се качвала на кон от две години. Не мислиш ли, че щеше да се провалиш в Епсъм? — усмихна се мазно и безсрамно повтори израза, с който Доминик го бе скастрил вчера: — Става дума за Епсъм, за Бога, а не за детския ездачески клуб.

Макар все още кисел заради провала си и публичните обиди, отправени му от треньора на Маркъс, успешното съблазняване на Рейчъл го бе въодушевило до такава степен, че нищо не можеше да развали настроението му. След първия път в ремаркето вчера го бяха направили още два пъти по молба на Рейчъл. Веднъж на задната седалка на джипа му на път към къщи, после в нейната спалня в Митлингсфърд, величествената къща на семейство Дилейни, която се намираше през няколко села от Нюуелс.

Макар да бе само на осемнадесет години, с една година по-голяма от Мили, Рейчъл бе невероятна в леглото, почти нимфоманка. Голото й тяло се оказа по-съблазнително, отколкото Джаспър си бе представял — гърдите й можеха да накарат Памела Андерсън да позеленее от завист. Но не беше само това. Тя знаеше какво точно да направи с гъвкавото си тяло, извивайки го сръчно във всяка възможна поза, за да достави удоволствие и на себе си, и на Джаспър.

Той отпи от кафето си и си припомни великолепните огромни гърди, които се люлееха пред лицето му, твърдите розови зърна, галещи устните му, и скоро му се наложи да потисне поредната си ерекция. Бе спал с много жени — почитателките на жокеите бяха безчет, но Рейчъл Дилейни несъмнено бе най-страхотната в леглото. А сега щеше да му е подръка винаги, когато си пожелаеше.

Не беше ли фантастично?

На всичкото отгоре, когато се прибра у дома, завари баща си да се кара на Мили задето се бе изложила на дебютантския бал. Браво, браво. Златното момиченце на татко най-после се бе прецакало.

Прекрасна мисъл.

Джаспър мразеше сестра си, защото отказваше да го приеме сериозно като жокей и вечно му се подиграваше пред хората. Кошмарно суетен и надут, той не притежаваше способността да се надсмива над себе си и приемаше детинските закачки на Мили като зловещи обиди над достойнството му. Особено се дразнеше, когато сестра му го критикуваше пред момичета, които се опитваше да впечатли. Никога нямаше да забрави, нито прости за онзи път, когато Мили бе казала на Бека Дейвис, красавица, която почти бе свалил миналата Коледа, че прякорът му в юношеския клуб бил Пръдльо. Пълен кошмар! Дори сега, когато се сетеше за случая, Джаспър се изчервяваше зверски — нещо, което мразеше, тъй като разваляше идеалния му вид.