Тили Багшоу - Дуел

Слава Богу, скоро бе разсеян от тревожните си мисли от гласа на стюарда.

— Заемете местата си, моля!

Вълнение обзе всички в претъпкания хиподрум чак до хълма, където семейства, местни ентусиасти и купища ухилени ирландци си бяха купили най-евтините билети. Джаспър се опита да потисне нервното ръмжене на червата си и се отправи към старта с останалите девет жокеи. Някои от конете вече се бяха запенили от възбуда. Други, като Мариголд, стояха спокойно и изглеждаха незаинтересовани като кралицата на вариететно представление.

Шибан ирландски боклук, изруга Джаспър мрачно. Няма да е лошо да се раздвижи най-после.

Внезапно вратите се отвориха и конете се понесоха напред. Джаспър едва чуваше крясъците на тълпата, които се опитваха да заглушат тропота на копита.

За съжаление неочакваната бързина на Мариголд го завари абсолютно неподготвен.

— Мамка му! — изкрещя Джаспър, когато левият му крак се изплъзна от стремето и той се наклони опасно на седлото. Едва не падна от кобилата, но все пак успя да си възстанови равновесието. — Мамка му! — повтори той вбесен.

Докато си поеме дъх, вече бе загубил важни секунди. Усещайки загубата на концентрация и контрол у ездача си, Мариголд започна да препуска по-спокойно. След няколко секунди Джаспър видя как сивата кобила на Роби го подмина отляво и се присъедини към водачите, докато той и Мариголд изостанаха към последните.

— Хайде, кучко! — изрева и плесна животното с камшика.

По-чувствителен и добър жокей би успял да намери начин да накара коня да запрепуска по-бързо, но дивите крясъци на Джаспър, придружени от непрестанното плющене на камшика, имаха обратен ефект. Преди да се осъзнае, вече бяха изминали първата миля от пистата. Докато стигнат до последната дължина, бе останал на девето място.

Замаян от безсилие и разочарование, Джаспър спря кобилата навреме, за да чуе как обявяват Роби Пембъртън за победител с дължина и половина.

Заля го вълна от дива завист, докато гледаше как съперникът му се отправя бавно към мястото на победителя, като отговаряше едносрично на въпросите на репортерите. Роби не си падаше по емоционални изблици. Беше жокей от старата школа — силен и мълчалив, обичан и от жените, и от собствениците на коне.

А сега, след като две от кобилите му вече имаха по три корони, сигурно съвсем се бе надул, помисли си Джаспър ревниво. Мазното копеле!

Джаспър се върна мрачно в конюшнята, където скоро бе приклещен в ъгъла от отчаяния Маркъс О’Райли и Доминик Бийл, треньора на Мариголд.

— Кофти късмет — каза Маркъс разочаровано, като потупа Мариголд по врата. — Е, направи най-доброто, което можа, синко.

Дебел, весел ирландец, който притежаваше състезателни коне просто защото ги обичаше и гледаше на победите в надбягванията като на глазурата на тортата, Маркъс нямаше навика да се нахвърля върху жокеите си, независимо колко зле се бяха представили. Пък и три от най-добрите му жребци бяха дадени за разплод на Сесил Локуд Гроувс и той не искаше да си създава проблеми със сина му.

— Късметът няма нищо общо с това.

Дом Бийл, който бе наблюдавал надбягването, стиснал глава с ръце, бе побеснял, докато гледаше как месеци усилена работа отиват по дяволите заради този смотан жокей и определено не беше склонен да прости лесно като шефа си. За разлика от Маркъс, той тренираше състезателни коне, защото обичаше да печели и често се караше с много по-опитни от Джаспър жокеи, ако изпълнението им не бе на висота.

А представянето на Джаспър бе кошмарно.

— И ти се наричаш жокей? Сляпата ми баба щеше да язди по-добре от теб — изсумтя Дом. — Не си вече в детския ездачески клуб, моето момче. Това е шибаният Епсъм. Ти си пълна трагедия. И в случай че се чудиш, просто забрави за шибания Сейнт Леджър — добави той, като поклати глава отвратено. — Мили Боже!

— Е, стига, Дом, успокой се — каза Маркъс. — Сигурен съм, че момчето направи каквото можа.

Джаспър бе яркочервен от гняв, срам и умора. Забеляза, че Рейчъл се приближава към него. Острите токчета на ботушите й потъваха в тревата при всяка крачка. Сърцето му се сви. Последното, което искаше, бе Рейчъл да види как Дом Бийл му се кара като на дете, направило беля.

За щастие, тя бе спряна от някакъв репортер, който искаше да чуе мнението й за надбягването и изпълнението на Пембъртън. Макар да не бе яздила днес, Рейчъл вече си бе създала репутация на сериозен състезател и спортните журналисти я цитираха често. Разбира се, всички я обожаваха, отчасти заради красотата й и отчасти защото бе дъщеря на сър Майкъл Дилейни.