Тили Багшоу - Дуел

Не можеше да си представи защо някой би избрал да живее в Ел Ей. Можеше да разбере привлекателността на градския живот — Париж, Лондон, дори Сан Франциско бяха места, където мечтаеше да се премести един ден. В най-дивите си фантазии виждаше малкото си художническо студио и космополитния живот, който можеше да води там, ако не бе прикован за ранчото. Но Ел Ей? Проклетият град приличаше на огромен, грозен, сух и бездушен паркинг.

Струваше му се невероятно, че селската идилия на Хайуд с великолепните му пейзажи, история и семейни ценности можеше да съществува толкова близо до вмирисания на бензин кошер. За Дилън Ел Ей беше полудяло предградие, но без семейства като Брейди, които да влеят в него малко любов и морал. Всеки път, когато идваше тук, се депресираше.

По пътя се опита да се разсее, като обмисляше какво да каже на Боби, когато се видят. Как наистина да започнеш разговор с човек, чийто баща току-що е умрял? „Съжалявам за загубата ти“ звучеше прекалено официално. Но пък не можеше да използва и обичайното си „Как си, приятел“ при тези обстоятелства.

За съжаление, или по-вероятно за щастие, нямаше опит в жалеенето. Най-близката му среща със смъртта бе, когато любимото му пони Сапфирено синьо си счупи крака и се наложи да го приспят. По онова време Дилън беше на осем години и минаха месеци, докато се съвземе от ужасното събитие.

Дилън разбираше добре, че това не можеше да го подготви за задачата, която му предстоеше днес.

Когато Боби най-после излезе в залата за пристигащи, Дилън се бе отказал от търсенето на подходящ поздрав. Той просто пристъпи към приятеля си и го стисна в мечешка прегръдка.

— Радвам се да те видя — каза той и взе сака на Боби.

— И аз също — отговори Боби усмихнато.

Усмивката му зарадва Дилън. Очевидно приятелят му се справяше по-добре, отколкото бяха очаквали.

— Не мислех, че ще дойдеш да ме посрещнеш — каза Боби. — Не е типично за шефа да ти отпусне толкова много свободно време в работен ден.

— Шефът? — обърка се Дилън, тъй като така наричаха Ханк. — Татко ли имаш предвид?

— Разбира се — отговори Боби. — Кой друг? След като Ханк вече го няма, сега Уайът ръководи ранчото, нали?

— Хайде, човече — погледна го Дилън с обич. — Татко винаги е ръководил ранчото. Но това не го прави шеф. Сега ти си шефът.

Боби се намръщи и се вторачи в ботушите си.

— Не го казвай.

— Защо не? — учуди се Дилън. — Това е истината.

— Може и да е истина — въздъхна Боби. — Но звучи прекалено странно. Не съм готов, Дил — призна той. — Не знаеш какво е.

Подобна уязвимост бе нещо рядко за Боби. Дилън не знаеше как да отговори, затова просто го заслуша безмълвно.

— Цял живот се опитвах да го накарам да се гордее с мен. И винаги се провалях. Сега е мъртъв, а аз дори не бях тук. Не можах дори това да свърша като хората.

— Я стига — запротестира Дилън. — Не е вярно. Не можеше да знаеш…

Боби махна с ръка и го прекъсна.

— Може и така да е. Но не това е най-лошото. Знаеш ли кое е най-лошото?

Дилън поклати отрицателно глава.

— Единственото, за което мисля, откак се случи това, единствената ми шибана мисъл е как, по дяволите, ще стана шеф? Имам предвид, адски безсърдечно, нали? Ханк е мъртъв, а аз се тревожа за себе си. Притеснявам се, че няма да мога да заема мястото му.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид — стрелна го с поглед Боби. — Никога няма да бъда каубой като него и всеки го знае.

Дилън изпита силно съчувствие към приятеля си. Той самият си имаше проблеми във връзка с очакванията на баща си. А колко ли по-трудно бе за Боби, син на истинска каубойска легенда?

— Слушай — каза той твърдо, когато излязоха под жаркото слънце, — забрави за заемането на мястото на Ханк. Ти винаги си бил самостоятелен човек, нали?

— Предполагам, че да — кимна Боби.

— Е? Заеми собственото си място тогава.

Боби му се усмихна мрачно. Само да беше толкова лесно.

Знаеше как гледа на него Дилън, а и всички останали: той бе упоритият син на Ханк, хлапето, което нарушаваше правилата и винаги правеше каквото си иска. Но сега баща му бе мъртъв и нямаше срещу кого да се възпротивява. И къде го оставяше това?

За първи път в живота си Боби бе изправен пред истинска отговорност. Хайуд вече му принадлежеше. Всички работници в ранчото щяха да разчитат на него. Беше време да погребе бунтовното егоистично хлапе, което бе навремето, и да порасне. Честно казано, мисълта направо му изкарваше акъла от страх.