Тили Багшоу - Дуел

Господи, помисли си Дилън. Сигурно не е мигнал цяла нощ.

— Полетът на Боби пристига в три следобед — съобщи Уайът, твърдо решен да не се предава на умората, тъй като му предстояха още безброй задачи. — Помислих си, че може да отидеш да го вземеш.

— Ами новата пратка? — попита Дилън, като отпи от великолепното кафе на майка си. — В дванадесет часа ще се появят петдесет говеда, помниш ли?

Уайът отпусна глава в ръцете си и изстена.

— По дяволите. Наистина забравих. Това е последното, от което се нуждая днес.

— Всичко ще се нареди — успокои го Маги, като се протегна и започна да масажира врата на съпруга си. — Сигурна съм, че Уили ще се справи.

Уайът поклати глава със съмнение.

— Не може да се справи съвсем сам.

— Е, Малкия Боб може да му помогне, нали? И едно от момичетата ще отиде, ако се наложи. Наистина смятам, че Дилън трябва да е до Боби. Кой знае в какво състояние ще е горкото момче?

Дилън и Боби имаха само месец разлика във възрастта и бяха неразделни приятели, по-скоро братя, откак Боби се появи за първи път в ранчото като малко кльощаво момченце. Дори тогава Дилън никога не бе срещал човек като него. Възпитан да уважава и почита собствения си баща като божество, той наблюдаваше възхитено как Боби се бори за всичко с Ханк, от вечерния час до ходенето на училище и времето, което прекарваше в езда.

Родителите му се опитаха да му обяснят, че Боби е проблемно дете и поведението му се дължи на хипарското съществуване, което бе водил с майка си. Но на Дилън Боби му изглеждаше всичко друго, но не и проблемно дете. Струваше му се безстрашен и екзотичен и чудесен във всяко отношение. Когато Ханк го набиеше за някоя беля, Боби показваше синините си на Дилън с мъжкарската гордост на завръщащ се от война герой. А когато хлапетата в училище, които му завиждаха, защото щеше да наследи Хайуд, го отритваха и не го канеха по рождените си дни, Боби просто свиваше рамене и не им обръщаше внимание. А това изпълваше Дилън с възхищение.

Освен това Боби се доверяваше на Дилън като на най-близък човек. Никога не се бе натъквал на лоялност в краткия си живот, с изключение на конете, разбира се, и вярното приятелство на Дилън бе най-великолепното нещо за него.

Благодарение на чудесния си характер Дилън никога не бе завиждал на Боби, че ще наследи ранчото, докато той бе осъден да прекара живота си като наемен работник. Фактът, че най-добрият му приятел щеше да му е шеф един ден, му се струваше естествен и неизбежен като изгрева на слънцето. Просто така си беше.

Обичта му към Боби не намаля и в юношеските години, когато Боби се уреждаше с най-хубавите момичета. Всички те смятаха Дилън за сладък и мил, но истината бе, че той бе прекалено свестен, за да ги впечатли по същия начин като Боби Камерън. Използваха го най-вече, за да се доближат до Боби, а после, след като той ги изоставеше, плачеха на рамото на Дилън. Но той нямаше нищо против.

На деветнадесетгодишна възраст Боби се пребори с Ханк за пореден път и се хвана на работа като треньор на коне във Флорида. Момчетата се разделиха за първи път в живота си. Но макар и да водеха различен живот, никога не забравиха за приятелството си. Боби си оставаше герой за Дилън. А Дилън бе едно от малкото постоянни неща в бурния живот на Боби, котва, на която разчиташе повече, отколкото бе готов да признае.

— Предполагам, че си права — усмихна се Уайът на жена си. — Боби е най-важното нещо в момента. Аз ще се справя с доставката. Дил трябва да отиде на летището.

— Да, татко — кимна Дилън с уважение.

Радваше се, че ще отиде на летището, но и бе леко нервен. Знаеше по-добре от когото и да било колко трудни и сложни бяха отношенията между Ханк и Боби, как приятелят му бе мечтал неговият баща да признае таланта му на треньор на коне, да му каже, че се гордее с него и да го потупа по гърба.

Но това не се случи.

И никога вече нямаше да се случи.

Боби винаги бе по-силният от двамата приятели, но сега Дилън трябваше да влезе в тази роля и да го подкрепи в мъката му. А честно казано, нямаше представа откъде да започне.

Докато Дилън стигне до летището в Ел Ей, костите започнаха да го болят от умора. Беше станал още в пет, както му бе обичай, но бе заспал чак към два часа и сега се чувстваше изтощен. А и движението към Ел Ей бе кошмарно както винаги. На магистрала 101 колите почти не помръдваха в свирепата следобедна жега. Нямаше да е толкова лошо, ако в пикапа му имаше климатик. За съжаление, древният вентилатор не успя да се пребори с високата температура и докато стигне до летището, Дилън бе плувнал в пот, а тениската му — абсолютно подгизнала.