Тили Багшоу - Дуел

Съмър се изкатери в древния си пикап и метна книгите на седалката до нея.

— Двамата с мама говориха за погребението цяла сутрин. Адски потискащо.

Хлапетата на Макдоналд — Дилън и двете му сестри Тара и Съмър, бяха родени в Хайуд и бяха живели там през целия си живот. Баща им, Уайът, бе управител на ранчото и дясната ръка на Ханк Камерън от повече от четиридесет години. Уайът бе най-близкият човек на Ханк, макар връзката между двамата мъже да бе по-сложна от обикновено приятелство. Ханк бе разчитал на Уайът и му се бе доверявал изцяло. Уайът се бе отплатил на шефа си с безусловна лоялност, която бе част от културата в Хайуд.

И двамата бяха трудолюбиви, честни мъже. Но докато Уайът бе отдаден на жена си Маги и децата и водеше пълноценен светски живот, като участваше в църковните и училищните комитети и бе касиер на рибарския клуб, Ханк бе мрачен и затворен, почти отшелник. Честно казано, не бе лесно да харесаш човек като него.

Но Уайът го разбираше, а децата бяха свикнали с мрачното присъствие на Ханк в периферията на живота им още от най-ранна възраст. Дилън и Съмър не се преструваха, че изпитват истинска тъга заради смъртта му, но се тревожеха за баща си. Уайът бе седял със стареца вчера и бе държал ръката му в смъртта, както винаги бе правил и в живота.

Дилън беше убеден, че баща му е силно разстроен от смъртта на шефа си. Но Уайът никога не демонстрираше чувствата си и реакцията му на случилото се бе практична. Час след смъртта на Ханк той вече говореше по телефона с местното погребално бюро в Солванг, а после се обади да съобщи лошата новина на Боби и майка му в Санта Барбара. Тази сутрин, вместо да яхне коня си заедно с Дилън, за да подкарат стадото към по-ниските пасбища, той си остана у дома с Маги и започна да изготвя списък с приготовленията за погребението, насрочено за следващия вторник.

Дилън влезе в кухнята и откри двамата си родители до масата, заобиколени с жълти листчета за бележки и телефонния указател, отворен до тях.

— Здрасти — усмихна се Маги Макдоналд на единствения си син, който се приближи и я целуна нежно.

С яките си крака, леко изкривени от ездата, гъстите си тъмни къдрици и честно, мъжествено загоряло лице Дилън не бе класически красавец като Боби. Висок само метър и седемдесет и осем, с мощен врат и набито тяло, той приличаше на младо биче. Но в очите му имаше игривост и топлина, които напълно компенсираха недостатъците в чертите му — счупения нос и тънката горна устна, която сякаш изчезваше, когато се усмихнеше. Маги бе пристрастна, разбира се. Но никой не можеше да отрече, че Дилън е чудесно момче. И вече се бе превърнал в опитен скотовъд, поне на външен вид.

Но майка му знаеше, че доста често видът лъже. Дилън винаги едва се бе примирявал с каубойския живот. Сестрите му бяха свободни да отидат в колеж и по-късно щяха да се омъжат и да напуснат долината, но неговото положение бе различно. Съдбата му бе предопределена. Очакваха от него да заеме мястото на баща си един ден и да изживее живота си в Хайуд. Ако младежът обърнеше гръб на семейната традиция, това щеше да разбие сърцето на Уайът.

За баща му фермерството бе призвание. Уайът обичаше всяка секунда от него. Но Дилън бе различен. Талантлив художник, той бе създал няколко гениални пейзажа: живи, впечатляващи експлозии от охра и теменужено синьо, достатъчно добри за галериите в Лос Оливос. Но Дилън пазеше таланта си за себе си, тъй като знаеше, че животът на професионален художник е завинаги затворен за него.

Не че не обичаше ранчото. Хайуд бе домът му, с богати тучни пасбища, огромни вековни дървета и плодородна земя. И като всички останали от семейството си, той се гордееше с ранчото. Но Маги усещаше, че понякога синът й се чувства заклещен тук. Ако не заради самата земя, то заради очакванията на Уайът, които тежаха на рамената му. Дилън никога не се оплакваше, но тя чувстваше тъгата му и изпитваше съчувствие към него.

— На печката има кафе и бекон, а кексчетата са във фурната — каза Маги.

— Няма нужда. Ядох с момчетата преди два часа — отвърна Дилън, като си наля чаша кафе, в която сипа три лъжици захар, и седна до нея. — Съмър каза, че сте ме търсили.

— Какво? А, да.

Уайът вдигна очи от документите и разтърка изморените си с тъмни сенки очи. На времето беше много хубав мъж, но годините езда и живот на открито се бяха отразили и сега кожата му бе покафеняла и покрита с бръчки като изсъхнало корито на река. Обикновено неукротимата му енергия сияеше в очите му, които приличаха на парченца лазурит, проблясващ в напуканото му като земя лице. Но не и днес. Сега Уайът изглеждаше измъчен и изтощен, сякаш бе блъснат от камион.