Тили Багшоу - Дуел

Сега от Боби се очакваше да заеме мястото му, мисъл, която караше сърцето му да забие лудо всеки път, щом се сетеше за това. Щеше да наследи Хайуд с всичките му проблеми. Не бе наясно с подробностите, но знаеше, че през последните години ранчото едва свързваше двата края и баща му бе принуден да вземе заем и да заложи земята. Ако Ханк не бе фалирал, то бе съвсем близо до банкрута.

Ироничното бе, че на хартия той бе богат човек. Земята в Хайуд струваше цяло състояние, тъй като бащата на Ханк, Тоби Камерън, бе открил богат запас от нефт в имота си през двадесетте години.

Безброй нефтени компании му предложили безумна сума, за да продаде ранчото си. Но той не се заинтересувал от предложенията им.

— Аз съм каубой, това е каубойска земя. Винаги е била и винаги ще бъде — отговорил Тоби.

Боби бе чувал историята от баща си повече от хиляда пъти. Бе израснал с нея и винаги си бе представял, че един ден той самият ще каже същите думи на сина си: „Това е каубойска земя и винаги ще бъде.“

Да продължи семейната традиция. Да накара баща си да се гордее с него.

За съжаление придържането към принципите и запазването на стария начин на живот бе струвало скъпо на семейство Камерън. Печалбите от стадата спадаха непрестанно и те трябваше да разнообразят бизнеса си. Много от местните ферми се обръщаха към туризма, за да повишат доходите си, при това доста успешно. Искаха астрономически суми, за да водят богати бизнесмени от Ел Ей на езда и да ги учат как да се държат като каубои. Някои дори предлагаха курсове по мятане на ласо. Но Ханк не искаше да чуе и дума по въпроса.

— Да превърна Хайуд в шибан Дисни парк? Само през трупа ми — беснееше той пред всеки, допуснал грешката да го посъветва да отвори ранчото си за публиката. — Това е наследството ни, историята ни. Великата ни нация бе построена върху него. И искате да експлоатирам подобно свято нещо?

Боби винаги се развеселяваше, когато се запознаваше с хора, които го смятаха за безумно богат тип, който живее живот на милионер.

— Ти си син на Ханк Камерън? Онзи, който притежава ранчо Хайуд? Господи, човече, сигурно се къпеш в мангизи. Това е най-ценната земя в Калифорния, нали?

Хората отказваха да повярват, че Боби никога не бе притежавал нова кола, че никога не бе посещавал частно училище, нито бе прекарвал лятната си ваканция в Хавай. Дори след като порасна, той никога не летеше в първа класа, освен ако, както днес, богат собственик като Паскал Бремо не платеше билета му.

Наистина, през последните две години бе започнал да изкарва добри пари като треньор в международните кръгове. Но все още всеки цент от приходите му отиваше за ранчото.

Сега, след като Хайуд най-после бе негов, може би официално беше богат. Но в действителност се нуждаеше отчаяно от пари.

Боби притисна чело към хладната пластмаса на прозорчето и се вгледа навън в пълната тъмнина. У дома бе два сутринта. Зачуди се дали Уайът, Дилън и останалите работници в ранчото спяха. Или лежаха будни и се мъчеха да си представят живота си без Ханк Камерън.

— Кафето ви, господине.

Момичето стоеше пред него. Подаде му чаша с нещо, което приличаше и миришеше на течна кал. Боби отбеляза, че в първа класа ти сервираха калта в порцеланова чаша, но все пак си беше кал. Той отпи и се намръщи. Е, поне беше силно.

— Благодаря — кимна той и се протегна, за да раздвижи схванатите си мускули.

Беше смъртно уморен, но не му се струваше редно да заспи. Това щеше да направи смъртта на Ханк реална, а той още не бе готов за тази мисъл.

Дилън Макдоналд потупа понито си по врата и върза юздата му хлабаво на пилона пред къщата. Искаше да е сигурен, че животното ще успее да стигне до коритото с вода, но не и до лехата с петунии на майка му. Дилън свали шапката си и тръгна към терасата.

— О, Дил, ето те.

Сестра му Съмър, красива с дългите си загорели крака и светлоруса коса, му махаше от отсрещната страна на двора. Облечена в любимите си зелени шорти и тениска, тя държеше голяма купчина книги под мишница и полуизяден геврек в свободната си ръка.

Очевидно отиваше в библиотеката. Съмър бе умницата в семейството. Беше работила като дявол цяло лято, за да се подготви за изпитите през есента, и бе твърдо решена да изкара достатъчно висок резултат, за да влезе в „Бъркли“ следващата година.

— Татко те търсеше — съобщи му тя. — Мисля, че ще те помоли да отидеш до летището и да вземеш Боби.

— Добре — кимна Дилън. — Къде е татко?

— Май в кухнята.