Тили Багшоу - Дуел

— Повярвай ми — продължи Дилън, — ще станеш чудесен бос. Чакаше го цял живот, нали?

Да, помисли си Боби. Така си беше. Но защо тогава изпитваше толкова силен страх?

— Благодаря ти, човече — каза той.

Стигнаха до паркинга и Боби загледа как Дилън безцеремонно метна куфара му в каросерията на пикапа, сякаш изобщо не тежеше. За хиляден път благодари на бога за Дилън Макдоналд.

Каквото и да очакваше и него, и Хайуд в бъдеще, важното бе, че Дилън щеше да е до него.

Джаспър Локуд Гроувс трепереше толкова силно на седлото си, че се уплаши да не повърне. Възседнал енергичната кобила на Маркъс О’Райли, Мариголд, той усещаше колко е нервен и се потеше обилно под яркото юнско слънце, докато обикаляше за последен път заграденото място до хиподрума в Епсъм.

Около него се мотаеха посетители на надбягването от двата пола и си бъбреха весело. Някои бяха приковали очи в състезателните си карти и се стрелкаха напред-назад между гишетата на букмейкърите. Други, които явно не се интересуваха от залаганията, се бяха съсредоточили върху купонджийската атмосфера — пиене, флиртове и забавления.

Почти всички бяха подходящо издокарани за случая. Жените на най-евтините места се бяха възползвали от горещото време, за да облекат най-късите поли и най-изрязаните блузки, които човек можеше да види извън квартала с червените фенери в Кингс Крос. На скъпите места също се виждаха къси поли и високи токчета, но примесени с костюми от туид, ниски обувки и скромно покритите задници на възрастни матрони, които се потяха под саката си. Ложата на кралицата се открояваше с пъстри шапки и пера.

Мъжете също бяха положили усилия. Високопоставени корпоративни служители, пристигнали тази сутрин в безукорни костюми, сега бяха навили ръкавите на ризите си и разхлабили вратовръзките, докато се наслаждаваха на петата или шестата си бира и обсъждаха успехите си при залаганията. Провинциални джентълмени, фермери с плоски каскети, дори банди татуирани хлапета от Ийст Енд се мотаеха из Епсъм с доволни усмивки.

Изпотеният Джаспър не се чувстваше спокоен и безгрижен като тях. В момента основната му тревога не бе надбягването, което бездруго нямаше шанс да спечели, а мисълта за това как зачервеното му лице контрастираше грозно с костюма в розово и лилаво, означаващ, че язди за Маркъс. Защо ли проклетият ирландец не бе избрал по-нормални цветове? Например като тъмнозеленото и кафявото, в които шибаният Роби Пембъртън изглеждаше страшно елегантен, докато си бъбреше небрежно със собственика и треньора си.

Рейчъл се появи, както бе обещала. Изглеждаше още по-сексапилна от онзи ден в Нюуелс, издокарана в яркорозова къса рокля с огромни черни копчета отпред, високи до коляното ботуши от „Джими Чу“ и сложна украса на главата с черни пера, несъмнено изработена от Филип Трийси или някой подобен кошмарно скъп дизайнер. Вършеше работа, разбира се. Рейчъл сякаш заявяваше на света, че красотата и сексапилът й позволяват да носи каквото си иска. Джаспър усети началото на ерекция, която не можеше да си позволи преди състезанието. След седмици, прекарани в нетърпеливо очакване, тази вечер просто трябваше да я изчука, иначе топките му щяха да експлодират.

Стори му се готова да се позабавлява, когато се видяха по-рано. Играеше си с косата си, кикотеше се и притискаше гърдите си към него. Но това бе преди той да облече гнусните копринени одежди. И преди онова копеле Пембъртън да се заразхожда наоколо нагло, сякаш бе собственик на хиподрума.

Всяка жена в света, изглежда, си падаше по Роби и вероятно и Рейчъл не бе изключение. Дори смотаната малка сестричка на Джаспър, която притежаваше сексапила на амеба, също бе влюбена в копелето. Лично той никога не бе разбрал защо жените вдигаха толкова шум. Е, засега Пембъртън бе най-преуспелият от новото поколение жокеи, но все пак си оставаше мазно дребно джудже.

Необичайно нисък дори за жокей, с миниатюрно чипо носле и гъста черна коса, според Джаспър той приличаше на издънка на лепрекон и мазна келнерка от цигански произход. Определено не беше Брад Пит.

Джаспър, благословен с хубост, но слаб като жокей, вечно завиждаше на съперниците си. Негодуваше срещу успехите на Роби и в ездата, и с жените.

Като дете Джаспър бе мечтал да стане прочут. За съжаление от рано стана ясно, че може да е компетентен жокей, но му липсваше необходимият талант, за да стигне до върха на спорта, в който го бе набутал баща му. Мили, която инстинктивно се сприятеляваше с конете и притежаваше дива решителност да побеждава на всяка цена, бе неоспоримата звезда в семейството.