Тили Багшоу - Дуел

— Както и да е, Тод не би направил подобно нещо. Знам, че не харесва Боби, но… Не, не би го направил.

Ейми не беше сигурна дали приятелката й се опитваше да убеди нея или самата себе си. Но което и от двете да бе, не се получаваше.

— Е, какво мислиш? Златните обици или сините? — попита Мили, като бързо смени темата.

Най-после се бе спряла на златистата ретро рокля, в която не изглеждаше толкова мършава като в останалите. Нямаше нищо против слабостта си, но гърдите й се бяха стопили, а поне половината момичета довечера щяха да имат цици, които тежаха повече от телата им. Всеки път, когато двамата с Тод отиваха в Ел Ей, някоя изрусена крава започваше да размахва гигантските си гърди под носа му. А това караше кръвта на Мили да закипи.

— Мисля, че сините — решително отговори Ейми.

Никой никога не й беше искал съвет за красота или мода и сега бе изпълнена с благодарност към красивата Мили, която търсеше мнението й. Само близостта й с Мили я правеше по-самоуверена.

Ако можеше да я заведе в Ню Йорк следващия месец в ролята на талисман, когато се срещнеше с издателите или се видеше с Гарт… Но знаеше, че претрупаният график на приятелката й нямаше да позволи това. А и Ейми не бе споделила с нея, нито с някого другиго за интереса към стиховете й. Струваше й се, че така би урочасала успеха си.

— Мили!

Под прозореца на Ейми зазвуча какофония от пронизително свирене на клаксон. Тя се надигна от леглото и отиде да види какво става. Тод беше в двора, гледаше часовника си и крещеше името на Мили ядосано. Ейми забеляза доволно, че на главата му се образуваше плешиво петно. Надяваше се, че скоро копелето ще оплешивее напълно. Това щеше да нанесе страхотен удар на суетата му.

За Ейми не бе лесно да намрази някого, но Тод Кренбърн бе постигнал това за рекордно време. Ако ставаше дума само за грубостта му към нея, подигравателните погледи и безкрайните груби забележки за теглото й, вероятно би му простила. Но начинът, по който царуваше над Мили, даваше й заповеди и си играеше с неувереността й, я вбесяваше. Също така гнусен бе и начинът, по който се мотаеше около баща й, нахвърляйки се върху остатъците от масата на Прайс като гаден лакей.

Но както винаги, лицето на Мили засия, когато чу гласа му.

— Здрасти! — извика тя и му махна весело. — Не очаквах да дойдеш да ме вземеш. Защо не се качиш горе в стаята на Ейми? Тъкмо приключваме.

— Не, благодаря — отвърна той, като погледна часовника си за четвърти път. — Нямаме достатъчно време, бебчо.

Ако Ейми не харесваше Тод, то чувството бе взаимно. Според него, основното задължение на една жена бе да е слаба и красива. А ако не можеше да го постигне, тогава трябваше да е тиха и полезна. Ейми Прайс не беше нито едното, нито другото, а това правеше съществуването й абсолютно безсмислено. Нямаше представа какво виждаше Мили в дебелата загубенячка.

— Трябва да вървя — извини се Мили, като свали роклята и нахлузи джинсите си. — Тод мрази да го карам да чака.

— Е, няма да се засегна — отвърна Ейми заядливо, но незабавно съжали за думите си, когато видя натъженото лице на приятелката си. — Извинявай. Пожелавам ти да изкараш чудесно довечера. И не позволявай на Шон или… или някой друг да ти развали настроението.

— Няма — зарече се Мили, като грабна дрехите и обувките си и се понесе към вратата. — Надявам се и ти да прекараш добре довечера.

Да бе, помисли си Ейми. Точно така. Кенди, татко и аз. Страхотна веселба ще падне.

Но не й пукаше. По това време след три седмици щеше да е в Ню Йорк с Гарт. Нищо друго нямаше значение.

Мили не можеше да си спомни дали бе виждала снимки на „Шангри-ла“, прочутия замък на „Плейбой“, или просто въображението й бе учудващо точно.

Но което и от двете да беше, когато Тод съобщи имената им по интеркома и портите от ковано желязо се отвориха, картината пред очите й се оказа същата, каквато си бе представяла — нещо като кръстоска между райската градина и шоуто на Бени Хил.

— Уха — ухили се тя, като за пореден път оправи лепенката на гърдите си, предназначена да държи роклята й на място. — Страхотно е, нали?

Но Тод вече бе зает да маха и да се усмихва на момичетата, покрай които минаваха, и не я чу. Беше идвал тук безброй пъти и гледката не го впечатляваше.

Построена през двадесетте години за наследника на свръхбогато семейство, готическата къща бе променена в стила на Хефнър през седемдесетте години, а градините й — трансформирани в кичозен храм на секса и хедонизма.