Тили Багшоу - Дуел

— Е, обмисли си предложението ми? — попита Али, върнал се ухилен от тоалетната.

С пригладената си назад черна коса, тъмна кожа и отворена бяла риза, Али напомняше на пират. Имаше нужда само от нож и превръзка на окото.

Джаспър се притесняваше задето някакъв си тип на неговата възраст взимаше надмощие в преговорите с такава лекота. Но истината бе, че Дактуб държеше всички козове и двамата го знаеха.

— Както ти казах, Али, не знам — отговори Джаспър. — Доста трябва да помисля.

— Така ли? — небрежно попита арабинът. — На мен пък ми изглежда съвсем просто. Имам нужда от човек, който да спре Генерала в Бат. Състезанието е малко, но ще бъде чудесна възможност за теб да започнеш спокойно. Ако искахме да го спечелим, щяхме да наемем Пембъртън, но баща ми работи с много жокеи, така че няма да предизвикаме подозрения, ако наемем и теб.

— Разбирам — отвърна Джаспър с позеленяло от страх лице.

— Участваш в надбягването и губиш — продължи Али. — Двадесет хиляди в брой. Плюс комисионна, ако изгубиш в четвъртата отсечка и си придадеш убедителен вид. Ще изкараш сума ти мангизи срещу нищо, човече.

Джаспър се замисли. Ударът върху самочувствието, нанесен от думите, че го бива само да губи състезания, бе смекчен от перспективата за двадесет бона в брой и възможността за бъдещи печалби.

А и какво ли можеше да се обърка? Рейчъл, майка му и всички други в Нюмаркет, щяха да смятат, че той язди легално за семейство Дактуб и просто случайно загубва състезанието. Нямаше да му е за първи път…

— Имам нужда от време — каза той, като допи уискито си. — От една седмица. Искам да обмисля нещата. Молиш ме да рискувам кариерата си, Али. Трябва да съм сигурен.

Али се намръщи и му хвърли поглед, с който сякаш искаше да попита: „Каква кариера, по дяволите?“

— Имаш два дни — отсече Али накрая, бръкна в задния си джоб и извади купчина банкноти, които остави на бара до празните им чаши.

Очевидно богаташи като него не си правеха труда да броят пари и да чакат ресто.

— Ако до четвъртък не пожелаеш работата, ще намеря човек, който ще я свърши. Имаш телефоните ми.

Арабинът излезе от бара, без да погледне назад. Не се ръкува с Джаспър, дори не се сбогува. За момент Джаспър се ядоса. За кого се мислеше тоя тип, по дяволите?

Но после реши да забрави за гнева си. Нямаше никакво значение какво Али си мисли за него. Пъхна в джоба си две от десетачките, които арабинът бе оставил на бара, смъкна се от столчето и последва бъдещия си работодател навън в дъждовната лондонска вечер.

Дилън Макдоналд стоеше в малката галерия на Каръл Бентли в Лос Оливос и нервно пристъпяше от крак на крак.

— Доста се забави, нали? — промърмори той притеснено.

Съмър се усмихна и стисна ръката му окуражително.

— Не чак толкова — успокои го тя. — Оценява картината. Това й е работата.

Едва успя да довлече брат си тук, но бе твърдо решена да покажат на местните търговци на картини завършения портрет на Уайът. Съмър не беше художничка, но разбираше кога нещо е наистина хубаво. Дилън бе уловил духа на баща им идеално, каквото и да говореше. Но нямаше смисъл да му го казва. По-добре да го чуе от Каръл.

— Да, ама ужасно се бави — каза той, като загриза ноктите си нервно. — Какво толкова, или й харесва, или не.

Беше долно от нейна страна, но Съмър се радваше, че брат й е толкова нервен и притеснен тази сутрин. Това й помагаше да се фокусира върху нещо различно от собствените й проблеми. Пък и идването им в града й осигури чудесно извинение да се махне от ранчото. Приятелят на Боби, Шон, пристигаше на гости за уикенда. Мисълта да се държи мило и гостоприемно с някакъв непознат и да си бъбри с Боби небрежно, я изпълваше с ужас, от който дланите й се потяха, а главата й пулсираше болезнено от напрежение. Щом не можеше да избегне неприятната ситуация, поне щеше да я отложи с няколко часа.

След злощастния й опит да го свали през април, когато Мили изчезна за уикенда с Тод Кренбърн, напрежението между Съмър и Боби бе непоносимо. Бяха любезни един с друг, разбира се, а и никой друг в Хайуд нямаше представа какво се бе случило. Но тя знаеше, а също и Боби, и това бе достатъчно да я накара да запламти от срам и унижение всеки път, когато беше с него, а това се случваше практически всеки ден. Единствено перспективата за ученето в „Бъркли“ поддържаше духа й. Но седмиците, които оставаха до заминаването, й се струваха безкрайни. Дори изтърпяването на уикенда с Шон й изглеждаше непосилна задача.