Тили Багшоу - Дуел

Мили кимна енергично и разтри насинените си ребра.

— Не ме разбирай погрешно — продължи Джими. — Тами беше страхотна ездачка. Петдесет и пет спечелени надбягвания, включително и националното. Но тя нямаше твоите предимства — красота, младост, акцент, имидж. Пък и не бе рекламирана правилно.

Мили вече бе научила, че правилната реклама означава тежки и уморителни задължения, които отнемаха не по-малко време от тренировките. Но въпреки хроничната липса на свободно време и постоянната умора, тя се чувстваше много по-щастлива, отколкото когато и да било след смъртта на баща й. След месеците, през които бе копняла безнадеждно по Боби, идването в Ел Ей й подейства възродително. А най-важното бе, че постигаше напредък в кариерата и се доближаваше към прогонването на Рейчъл от Нюуелс, преди кучката да унищожи фермата и наследството на баща й напълно.

Погали Демон между ушите, затегна юздите и се намести на седлото. Слава Богу, днес бе малко по-хладно и треперенето на коня се бе успокоило.

А и бездруго не можеше да направи нищо, освен да се съсредоточи върху надбягването, което й предстоеше. За щастие, изглежда Демон се чувстваше по същия начин. В мига, когато отвориха вратите, той се изстреля напред с вида на кон в отлично състояние. След няколко секунди заеха първото място.

— Добро момче — извика му Мили окуражително. — Още малко, Демон, и всичко ще свърши. Можеш да се справиш.

Тълпата не беше огромна, не повече от триста души, но бе достатъчно голяма, за да въодушеви Демон. Макар и не в най-добрата си форма, той бе по-амбициозен от всеки друг кон, който Мили някога бе яздила, и се наслаждаваше без свян на вниманието и аплодисментите. В мига, когато прекосиха финалната линия — отново на първо място, за втори път тази седмица, Демон отметна глава назад и започна да се фука, като риташе възбудено със задните си крака — нещо, което се бе превърнало в победния му танц, за радост на зрителите.

Мили вдигна глава и видя, че Джил тичаше към тях. Изглеждаше нетипично весела в яркожълт пуловер за голф и раиран панталон. Обикновено треньорката не носеше друго, освен черно и сиво. Очевидно днес бе в празнично настроение.

— Беше великолепно — поздрави ги задъхано. — Чудесна работа.

— Наистина ли? — грейна Мили, която не бе свикнала на комплименти от Джил.

— Абсолютно. Постигнахте много добро време — изтъкна Джил, като потупа Демон по врата. — Не мисля, че може да не ви одобрят.

— Надявам се да си права — нервно промърмори момичето. — Все още ни очакват две квалификационни състезания.

Слезе от коня и се огледа наоколо.

— Знаеш ли дали Тод е тук? — попита с престорена небрежност.

— Нямам представа — отговори Джил, която се бе съсредоточила напълно върху Демон, наметна го с одеяло и махна на един от младшите на Джими да дойде да премери температурата му. — Не съм го виждала.

Мили прехапа устни и потисна абсурдното си желание да заплаче. Дяволите да го вземат. Беше й обещал, че ще присъства. А сега отново щеше да й се наложи да моли Ейми да я закара у дома.

От нощта, когато бе изгубила девствеността си през април, Тод се бе превърнал в център на света на Мили. Отначало промяната бе постепенна и практична. Животът в дома му означаваше, че трябва да привикне към неговите навици и график. Тъй като Мили нямаше шофьорска книжка, бе по-зависима от него, отколкото би искала, по-скоро от Мигел, жизнерадостния мексикански шофьор, който я водеше всеки ден до Палос Вердес за тренировките й.

Скоро откри, че Бел Еър, макар и великолепно, бе доста изолирано място. Нямаше магазини, нито кафенета, нито съседски отношения. Всеки се криеше зад електрическите си порти, надничаше към съседите си с бинокъл и се опитваше да разбере колко ли струват имотите на останалите. Беше квартал, където можеше да живееш тридесет години и да не се запознаеш с най-близкия си съсед. Тод й го бе казал съвсем сериозно.

Но дори и да имаше къде да отиде, улиците бяха създадени за коли, просто нямаше тротоари. В Хайуд поне можеше да се разходи или да поязди до Солванг, където да си купи вестник и кафе, когато беше в подходящо настроение. А сега имаше нужда от помощта на Тод, за да напусне имота.

Мили започна да прекарва все повече време у дома. Откъсната от семейството и приятелите си в Англия, а сега вече отдалечена и от Боби, в живота й се появи огромна празнина, която никой, освен Тод, не можеше да запълни. След съвсем кратко време връзката им я погълна напълно.