Тили Багшоу - Дуел

Разговорът продължи в този дух още няколко минути. Накрая виковете спряха и Съмър чу затръшването на кухненската врата, когато Боби изскочи в двора. Втурна се към прозореца и го видя да върви към конюшните, стиснал ръце в юмруци.

Задейства се импулсивно. Смъкна анцуга си и облече виненочервена рокля. Беше на майка й, от шестдесетте години, и Съмър винаги я бе харесвала, но в Хайуд рядко бе достатъчно хладно, за да я облече. Свали ластика от лъскавата си коса, разроши я, за да бухне, сложи си руж и гланц за устни. Накрая обу любимите си черни ботуши и се втурна след Боби.

Настигна го в малкия офис, където го завари отчаяно да мята миниатюрна баскетболна топка в коша, закачен на вратата.

— Здрасти, сладурче — поздрави я той. — Извинявай за виковете. Отделих ли те от ученето?

Искаше й се да му отговори, че самото му присъствие я разсейваше.

— Не — промърмори вместо това. — Просто ми се стори разстроен. Исках… помислих си…

Хайде, Съмър, заповяда си тя. Не се страхувай. Не и сега.

— Помислих си, че имаш нужда от компания.

Сърцето й биеше адски силно и за миг се уплаши, че и Боби ще го чуе. Но се насили да отиде до бюрото, където той седеше, и да кацне на ръба му. Сложи ръка на рамото му и се наклони към него.

— Знаех си, че Мили ще те разочарова накрая — прошепна тя, като нежно погали врата му. — Не те обича. Не те обича така, както аз те обичам.

Обгърна ръце около врата му и притисна устни в неговите.

За миг Боби отвърна на целувката й. Все пак Съмър бе толкова красива и чувствена, и… на разположение. В този момент най-лесното нещо щеше да е да прави любов с нея и да разсее ужасните си мисли с устните и тялото й. Да забрави Мили и Тод, да отпъди образите им от главата си.

Но после се стегна. Това беше Съмър, за Бога. Малката Съмър Макдоналд!

— Недей — спря я и я бутна настрани решително.

— Защо? — попита тя, наведе се и отново го целуна.

Вълнената й рокля беше мека като бебешко одеялце и лежеше красиво върху голите й бедра. Боби не можеше да си спомни последния път, когато я бе видял в рокля, особено сексапилна като тази. Нужна му бе страхотна воля да не съдере дрехата и да направи точно това, което тя искаше.

— Не искаш ли? — прошепна момичето.

— Мамка му, Съмър — изсумтя Боби.

Искаше му се да не е толкова възбуден. Никога не бе мислил за нея по друг начин, освен като за сестричката на Дилън. Не желаеше да си я представя гола.

— Аз… да… разбира се, че искам. Искам те — призна той. — Но не бива.

— Защо не?

Тя стана от бюрото и се настани в скута му. Зарови лице в рамото му и плъзна ръце под ризата му.

— Искаш ме. И аз те искам. Защо да не бива?

— Ааа!

Той скочи на крака, вдигна я от скута си и я сложи на бюрото, после отскочи от нея, сякаш бе гърмяща змия.

— Защото! — изкрещя. — Защото не бива, ясно ли е? Ти си дъщеря на Уайът и сестра на Дилън. Ти си Съмър, за Бога. Не.

Очите й се напълниха със сълзи от срам и мъка.

— Но ти ми изпрати цветя — отчаяно каза тя. — А днес, когато се прегърнахме, беше… различен.

— Как? — ужасено попита Боби. — Как различен? Не е вярно.

— Погали ме по косата!

— Проявих обичта си. Господи, Съмър, държа на теб. Ти си ми като сестра.

— Глупости! — изхлипа тя.

Не можеше да понесе такова унижение.

— Използваш това само като оправдание. Заради Мили е, нали? Затова не ме искаш. Влюбен си в нея.

— Това е лудост — отвърна Боби, но осъзна, че не звучеше убедително. — Не, не е така. Ни най-малко. Мили и аз… сложно е — завърши той притеснено.

— Не, не е — възрази Съмър. Нямаше какво повече да губи, затова реши да си излее душата. — Изобщо не е сложно. Съвсем просто е. Ти я искаш и не можеш да я имаш. А сега вероятно някой друг ще я има и това те подлудява.

Боби измъчено прикова поглед в краката си. Някой ден Съмър щеше да стане страхотен адвокат с подобни аргументи. А той глупакът си мислеше, че успява добре да прикрие чувствата си. Но Съмър ги бе схванала веднага.

— Съчувствам ти, Боби. Наистина — добави тя и се отправи към вратата, без да избърше сълзите от лицето си. — Повярвай ми. Знам какво е да обичаш човек, който не те обича.

След като Съмър си тръгна, Боби се отпусна на стола и притисна ръце към лицето си.

Каква бъркотия!

Проклета шибана бъркотия!

Ейми Прайс нагласи чадъра над шезлонга си и придърпа горнището на банския, разтягайки светлосиния плат, който се впиваше болезнено в кожата й. Червена линия — отчасти изгорено от слънцето, отчасти белег от стегнатия ластик — се бе образувала над гърдите й. Две неприятни рула розова плът провисваха отдолу като кренвирши от хотдог.