Стивън Кинг - Зъл мрак, угаснали звезди

Така или иначе тогавашният главен прокурор ми възложи разследването. „Нека и старият Холт се пробва — каза на другите. — Така и така не върши нищо, поне да не ни се мотае в краката.“ Още тогава ме наричаха стария Холт. Сигурно заради накуцването. Разпитах приятелите и роднините на Стейси, съседите и колегите й в Уотървил. Разговарях с всички надълго и нашироко. Тя беше работила като сервитьорка в ресторант „Сънисайд“. Заведението се посещава от много шофьори на камиони, понеже магистралата е наблизо, но аз се интересувах от редовните клиенти. Мъжете, които са били редовни клиенти на Стейси.

— Логично — промърмори Дарси.

— Научих, че някакъв представителен и добре облечен мъж на около четирийсет и пет години се появявал през три-четири седмици и винаги сядал в сепарето, обслужвано от нея. Май не бива да ви го казвам, понеже се оказа, че този човек е съпругът ви — нали знаете: за мъртвите или добро, или нищо, но след като и двамата вече не са между живите, това правило не важи, ако следите мисълта ми… — Рамзи не довърши изречението, сякаш изгуби нишката на мисълта си.

— Май съвсем се оплетохте. — Дарси неволно се усмихна и се запита дали целта му не е била да я разсмее. Нямаше представа. — Престанете да увъртате и говорете направо, вече съм голямо момиче. Флиртувала ли е с него? Това ли е прегрешението му? Едва ли е първата сервитьорка, флиртуваща със случаен пътник, дори той да носи венчална халка.

— Чакайте, още не сте чули всичко. Според колежките на Стейси — разбира се, имам известни резерви относно показанията им, понеже всички я обичаха и скърбяха за нея — онзи човек флиртувал с нея, а не обратното. Казаха още, че тя не го харесвала. Твърдяла, че тръпки я побиват от него.

— Невъзможно е човекът, когото описвате, да е бил съпругът ми. — (Спомни си как версията на Боб коренно се различаваше от показанията на колежките на Стейси Мур.)

— Съжалявам, но е възможно. Жените обикновено не знаят какво правят мъжленцата им, когато са в командировка. Така или иначе от едната сервитьорка научих, че онзи човек е карал джип „Тойота“. Попитах я дали е сигурна, а тя отговори, че има същата кола. И знаете ли какво? Неколцина съседи на семейство Мур бяха забелязали наблизо джип „Тойота“ малко преди убийството на жената. Всъщност само един ден преди убийството.

— Но и не на самия ден.

— Да, обаче ловък престъпник като Бийди не би допуснал да го спипат на местопрестъплението. Нали така?

— Вероятно.

— Вече имах описанието на онзи човек и се захванах да разпитам всички в квартала около ресторанта. И без това нямах друга работа. Бъхтих се цяла седмица и получих само мехури на стъпалата и няколко чаши безплатно кафе — същинска помия, не хубаво като вашето, Дарси. Отчаях се и бях готов да се откажа. Тъкмо тогава случайно видях в центъра на града нумизматичния магазин „Майкълсън“. Чували ли сте за него?

— Разбира се. Мъжът ми беше нумизмат, а „Майкълсън“ беше сред най-престижните в целия щат. Вече го няма. Старият Майкълсън почина и синът му затвори магазина.

— Даааа. Както се казва в песента, накрая времето ти отнема всичко: зрението, бодрата стъпка и даже шибания ум, да ме прощавате за цинизма, мадам. Но по времето, за което говоря, Джордж Майкълсън още беше жив…

— На крак, свеж като кукуряк — промърмори Дарси.

Холт Рамзи се усмихна:

— Добре го казахте. Та той позна мъжа ви по моето описание. „Мисля, че става дума за Боб Андерсън“ — каза ми. И знаете ли какво? Боб Андерсън бил с джип „Тойота“…

— Продаде го преди доста време — прекъсна го Дарси. — Замени го с…

— Шевролет „Събърбан“, нали така?

— Да. — Тя скръсти ръце и спокойно го изгледа. Почти бяха стигнали до същината. Оставаше само въпросът от кой партньор в брачния съюз на Андерсънови се интересува възрастният човек с проницателните очи.

— Още ли е в гаража ви?

— Не. Продадох го месец след смъртта на съпруга си. Чрез „Обявите на чичо Хенри“. Купиха го веднага. Страхувах се, че няма да го продам, защото беше навъртял доста километри и заради сегашната висока цена на бензина, но се оказа, че напразно съм се притеснявала. Разбира се, продадох го на безценица.

Два дни преди новият собственик да дойде за шевролета, тя педантично го беше претърсила, като не пропусна да повдигне и мокета в багажника. Не откри нищо, обаче плати петдесет долара да измият колата отвън (макар да не я беше грижа дали каросерията изглежда добре) и да я почистят с пара отвътре (на това вече държеше).