Стивън Кинг - Зъл мрак, угаснали звезди

Тя не продума.

Рамзи се приведе още повече и почти се преви над масата. Приличаше на граблива птица. Само че зад студенината в погледа му се криеше нещо. Може би състрадание. Тя се надяваше да е така.

— Дарси, вашият мъж ли беше Бийди?

Хрумна й, че може би разговорът се записва — напълно беше възможно. Вместо да отговори, вдигна ръка с дланта към него.

— Много дълго не сте знаели, така ли?

Тя не продума. Само го погледна. Надникна в душата му, както надникваш в душите на хора, които познаваш много добре. Обаче трябва да внимаваш, понеже невинаги онова, което виждаш, отговаря на истината. Едва сега го беше осъзнала.

— После сте разбрали. Вероятно съвсем случайно. Така ли беше?

— Искате ли още кафе, Холт?

— Половин чаша. — Той се облегна назад и скръсти ръце на хилавите си гърди. — Ако пия повече, че получа киселини, а сутринта забравих да пия зантак.

— В аптечката май има прилосек. Боб го вземаше. Да ви донеса ли?

— Не бих взел нищо негово дори да умирам от болка!

— Добре. — Тя му наля още малко кафе.

— Извинете. Понякога емоциите вземат връх и си изпускам нервите. Онези жени… онези десет жени… и момчето, невинното момченце. Един млад живот, прекършен в зародиш. Ужасно е.

— Да. — Тя му подаде чашата. Забеляза как трепери ръката му и си помисли, че вероятно това е последното му разследване, колкото и да е умен… а неговият ум беше остър като бръснач.

— Жена, която след дългогодишен брак открива какъв е съпругът й, все едно попада в капан.

— Да, вероятно.

— Кой би повярвал, че е живяла с този човек години наред и не е знаела? Мисля си, че положението й ще е като на онази птичка, дето живее в устата на крокодила.

— Казват, че крокодилът й позволява да живее там, понеже тя му чисти зъбите. — Дарси сви палеца и показалеца си и показа как птичката кълве. — Може би не отговаря на истината… но е истина, че винаги водех Боб на зъболекар. Ако не го закарах, той уж случайно забравяше, че си е записал час. Не понасяше болка. — Тя неочаквано се просълзи и побърза да избърше очи с опакото на дланта си. Този човек нямаше да прояви състрадание към сълзи, пролети за Боб Андерсън.

А може би грешеше. Той се усмихваше и кимаше.

— Ами децата? Ще са съкрушени, когато разберат, че баща им е бил сериен убиец и е изтезавал жертвите си. Последният удар ще е, когато обвинят майка им, че го е прикривала. Дори му е помагала, както Майра Хиндли е съдействала на Иън Брейди. 33 33 Британците Йън Брейди и Майра Хиндли си набелязвали млади жертви, които изнасилвали, осакатявали и след това заравяли в мочурищата. Смята се, че са убили около 6 деца и младежи. През май 1966 той получава доживотна присъда и след повече от 40 години е все още в затвора; от ноември 1985 г. е преместен в психиатрична клиника. Почти сигурно е, че Брейди никога няма да излезе на свобода въпреки опитите си за самоубийство чрез гладни стачки. Хиндли също получава доживотна присъда и макар да се опитва да докаже, че се е поправила, британското правителство отхвърля молбите й за предсрочно освобождаване. Тя умира в болницата на 60-годишна възраст. — Б.пр. Чували ли сте за тях?

— Не.

— Няма значение. Обаче си задайте въпроса какво би сторила жена, попаднала в такъв капан.

— Как бихте постъпили вие , Холт?

— Не знам. Моето положение е малко по-различно. Може да съм дърт досадник, но имам дълг към близките на убитите жени. Те заслужават да узнаят истината.

— Несъмнено… обаче каква е ползата?

— Знаете ли, че пенисът на Робърт Шейвърстоун е бил отхапан?

Не знаеше. Разбира се, че не знаеше. Стисна клепачи и усети как сълзите й се процеждат през тях. „Не го е заболяло, а? Мръсник такъв!“ — помисли си и ако в този момент Боб се беше появил пред нея и я беше помолил за милост, отново щеше да го убие.

— Баща му знае — промълви Рамзи. — И ще страда до края на живота си. Мисълта няма да му дава нито миг покой.

— Много ми е мъчно! — прошепна тя. — Много, много ми е мъчно!

Рамзи се пресегна и хвана дланта й:

— Не исках да ви разстройвам.

Дарси отблъсна ръката му:

— Напротив! Тъкмо това целяхте! Но мислите ли, че и аз не съм страдала? Мислите ли, че не съм била на границата на лудостта, вие… вие… нахален дъртак такъв?

Той се усмихна и белите му изкуствени зъби проблеснаха.

— Не. Изобщо не го мисля. Разбрах го още щом отворихте вратата. — Замълча, после добави, като натъртваше на всяка дума: — Разбрах всичко.

— А сега какво?

Рамзи стана, леко се олюля, но бързо си възвърна равновесието.