Стивън Кинг - Зъл мрак, угаснали звезди

— Вероятно — измънка Дарси и побърза да налее кафе в две чаши. Реши да не си слага сметана и да го изпие много бързо, та кофеинът да изостри възприятията и ума й.

— Благодаря — каза Рамзи и обгърна с длани чашата. — Много ви благодаря. Вие сте самата доброта. Горещо кафе в студен ден — какво по-хубаво? Може би горещо ябълково вино… за друго не се сещам. Докъде бях стигнал? А, да. Дуайт Шемину.

Дарси отпи втора глътка от кафето си и погледна човека срещу себе си; изведнъж й се стори, че пак е омъжена — дългогодишен брак, щастлив в много отношения (но не във всички), брак — пародия на благополучието: знаеше, че истината му е известна, а той знаеше, че тя знае. Усещането беше като да застанеш пред огледало и да видиш още едно и още едно… безброй огледала, смаляващи се по пътя към безкрайността. Важно беше само какво ще направи Рамзи. Какво може да направи.

Той остави на масата чашата си, машинално потърка бедрото си и отново заразказва:

— Надявах се да го сплаша дотолкова, че да се издаде. На съвестта му тежаха жена му и двете им дечица, затова реших, че имам право да блъфирам. И успях. Онзи скочи в колата и отпраши по шосето, аз го подгоних. Навлязохме в гората Хейнсвил, където според песента на всяка миля има надгробен камък. На най-опасния завой катастрофирахме — той се блъсна в едно дърво, аз връхлетях върху него. Оттогава куцам и в гръбнака ми има няколко метални прешлена.

— Сигурно е било ужасно. А човека, когото сте преследвали? Какво го сполетя?

Рамзи студено се усмихна, в очите му заиграха жестоки пламъчета.

— Сполетя го смъртта, Дарси. Спести на щата парите за четирийсет години престой в „Шоушенк“.

— Вие сте същински ангел на справедливостта, господин Рамзи.

Вместо да се озадачи, той напевно зарецитира като прилежен ученик:

— „Преследвах го нощем и денем, преследвах го през годините, преследвах го през лабиринта на времето…“ И така нататък.

— В училище ли ви го преподаваха?

— Не, госпожо. Научих го в Дружеството на младите методисти. Преди сума време. Наградиха ме с Библия, която след година загубих на летния лагер. Всъщност не я загубих, а ми я откраднаха. Не вярвах, че има толкова низки хора, които да крадат библии.

— Явно има — отбеляза Дарси.

Той се засмя:

— Дарси, моля ви, наричайте ме Холт. Така ми казват всички приятели.

Приятел ли си ми? Наистина ли?

Не знаеше, но в едно беше сигурна — той никога нямаше да се сприятели с Боб.

— Само това ли стихотворение знаете наизуст? Холт?

— Навремето знаех и „Смъртта на наемника“, но сега си спомням само онези строфи, в които се казва, че домът е онова място, където те приемат, потропаш ли на вратата. Според мен е вярно, какво ще кажете?

— Съгласна съм.

Очите му — лешникови и учудващо млади — се впериха в нея. Тя си помисли, че в погледа му има нещо непристойно, като че ли си я представяше гола. Същевременно й стана приятно… може би поради същата причина.

— Какво щяхте да питате мъжа ми, Холт?

— Веднъж разговарях с него, макар да не съм убеден, че ако беше жив, щеше да си спомни. Беше доста отдавна. С него бяхме много по-млади, а вие сигурно сте били още момиченце, като ви гледам каква сте хубавелка…

Дарси ледено се усмихна, сякаш казваше: „Спестете си глупавите комплименти“, и стана да си налее още кафе. Първото беше изпила почти на екс.

— Може би сте чували за серийния убиец Бийди — подхвърли той.

— Онзи, който убива жени и изпраща на полицията личните им карти ли? — Тя отново седна до масата, ръката й с чашата кафе изобщо не трепваше. — Вестниците го превърнаха в сензация.

Той се прицели в нея с показалеца си (също както беше сторил Боб) и й намигна:

— Именно. Мотото им е: „Реки от кръв за читателите са стръв.“ Случи се така, че поработих по този случай. Тогава още бях на работа, обаче наближавах пенсионна възраст. Славех се като човек, който понякога разнищва престъпленията, като души наоколо, следвайки своята… как беше думата…

— Интуиция?

Рамзи отново насочи към нея въображаемия пистолет. Отново й намигна. Сякаш споделяха някаква интимна тайна.

— Разрешиха ми да работя сам: старият кьопав Холт показва на хората своите снимки, задава своите въпроси и… сещате се… души като хрътка. Открай време имам нюх за тези неща, Дарси, и още не съм го загубил. Беше през есента на 1997, малко след убийството на Стейси Мур. Името й познато ли ви е?

— Май не съм го чувала.

— Ще си го спомните, ако видите снимките от местопрестъплението. Колко ли е страдала горката жена! Убийството беше извършено с изключителна жестокост. Разбира се, след като беше спрял за повече от петнайсет години, извергът, подвизаващ се под името Бийди, сигурно беше събрал доста пара в котела си, който най-сетне експлодира. Стейси Мур беше жертва на експлозията.