Стивън Кинг - Зъл мрак, угаснали звезди

— Каква е целта на посещението ви, господин Рамзи?

— Първо имам една молба, стига да не ме помислите за много нахален: почерпете ме едно кафе, та дано се стопля. Пътувам със служебна кола и парното не работи. Разбира се, ако ви затруднявам…

— Не, никак. Обаче се питам… може ли пак да погледна картата ви?

Той й подаде портфейла със значката и остави шапката си на закачалката, докато Дарси разглеждаше документа.

— Надписът „ПЕНС“ под печата… означава ли, че сте пенсиониран?

— И да, и не. — Устните му се разтегнаха в усмивка и Дарси си помисли, че зъбите му са прекалено съвършени, за да не са протези. — Официално напуснах, след като навърших шейсет и осем, но през целия си живот съм работил или в щатската полиция, или в Главната прокуратура, и сега съм като стар боен кон с почетно място в конюшнята. Нещо като талисман.

Според мен сте много повече.

— Дайте си палтото.

— Не, благодаря, няма да остана дълго. Щях да го закача, ако навън валеше, за да не ви накапе пода, но сняг няма, само е кучешки студ. „Прекалено е студено, за да завали“ — би казал баща ми. Мразът сковава старите ми кокали. Не ми пречеше преди петдесет години… даже преди двайсет и пет.

На път към кухнята (Дарси нарочно забави крачка, за да върви редом с неканения посетител) тя го попита на колко е години.

— През май ще навърша седемдесет и една — гордо обяви той. — Ако доживея дотогава. Винаги го казвам ей-така, за късмет. Засега заклинанието върши работа. Каква хубава кухня, госпожо Андерсън — уютна, подредена. Жена ми щеше да се възхити и да ви похвали. Бедничката, почина преди четири години. Инфаркт. Покоси я внезапно. Нямате представа колко тъгувам за нея. Вероятно както вие тъгувате за съпруга си.

Зорките му очи, леко замъглени от физическата болка, изпитателно се впериха в лицето й.

Той знае. Нямам представа как е разбрал, но знае.

Дарси провери дали има кафе в кафеварката и я включи. Извади от шкафа чаши и попита:

— С какво да ви помогна, господин Рамзи? А може би трябва да се обръщам към вас с инспектор, Рамзи…

Той се засмя, после силно се закашля.

— От години никой не ме е наричал инспектор — отвърна, след като най-после си пое дъх. — Зарежете официалностите и ми казвайте Холт, ако не възразявате. Всъщност исках да си поговоря със съпруга ви, но той вече е мъртъв — отново приемете искрените ми съболезнования! — тоест мисията ми е невъзможна. Да, абсолютно невъзможна. — Поклати глава и седна до масата. Черното му палто прошумоля. Някъде в измършавялото му тяло проскърца кост. — Ще ви доверя нещичко: на старец като мен, който живее в апартамент под наем (макар и уютен), понякога му омръзва да е само в компанията на телевизора, затова си казах: „Какво пък, все пак ще прескоча с колата до Ярмът и ще си поговоря с жената на покойния. Надали ще може да отговори на повечето ми въпроси, може би изобщо ще ударя на камък, но защо да не отида? Тъкмо ще се поразнообразя.“

— И сте избрали ден, в който температурата няма да превиши минус двайсет градуса, при това пътувате с кола без парно.

— Така е, обаче съм с термобельо — свенливо отвърна неканеният гост.

— Нямате ли собствена кола, господин Рамзи?

— Имам, разбира се — промърмори той, сякаш досега не му беше хрумнало да използва личния си автомобил. — Седнете при мен, госпожо Андерсън. Не бойте се — твърде стар съм да ви ухапя.

— Чакам кафето. Всеки момент ще е готово. — Старецът я плашеше. И Боб щеше да се изплаши от него, но, разбира се, сега той беше на място, където нямаше страх. — А вие ми кажете за какво искахте да разговаряте с мъжа ми.

— Няма да повярвате, госпожо Андерсън…

— Защо не ми казвате Дарси?

— Дарси! — Той широко се усмихна. — Какво хубаво старомодно име!

— Благодаря. Искате ли сметана?

— Пия си кафето черно. Черно като мътилката в душата ми. Знаете ли от какво се е насъбрала? От преследването на убийци и всякаква друга сган. И осакатяването ми е от тях. През осемдесет и девета преследвах с патрулката един тип, който беше убил жена си и двете си деца и се опитваше да избяга с колата си. По принцип такова престъпление е от ревност и извършителят е пиян, дрогиран или напълно превъртял. — Рамзи почука по слепоочието си с показалеца си, неимоверно изкривен от ревматизма. — Този тип обаче беше избил близките си заради застраховката. Опитал се беше да инсценира нападение в дома си. Няма да навлизам в подробности, само ще кажа, че продължих да душа около него. Цели три години. Накрая реших, че разполагам с достатъчно доказателства, за да го арестувам. Едва ли щяха да издържат в съда, но аз нямаше да го уведомя за този факт. Смятате ли, че съм постъпил правилно?