Алис Сиболд - Очи от рая

— Да излезем навън.

Недалеч от стаята на баща ми намериха една врата, която водеше към тесен бетонен балкон, където се намираше агрегатът на климатика. Шумът и горещият въздух, който излизаха от него, ги обвиха като капсула. Пушеха и се гледаха, без да откъсват поглед един от друг.

— Как почина жена ти? — попита мама.

— Самоуби се.

Косата скриваше почти изцяло лицето на майка ми и наблюдавайки я, аз се сетих как кокетираше Клариса. Начинът, по който се държеше, когато влизахме в търговския център и наоколо имаше момчета. Смееше се прекалено високо и ги стрелкаше с очи, за да се убеди, че е привлякла вниманието им. Бях поразена и от алените устни на мама, към които поднасяше цигарата си и след това издухваше дима на тънки струйки. Бях я виждала такава преди само веднъж — когато направих онази снимка. Това не беше нашата майка.

— Защо се е самоубила?

— Непрекъснато си задавам този въпрос, когато не съм зает с други неща, като убийството на дъщеря ти.

На лицето на майка ми се появи странна усмивка.

— Повтори го.

— Кое по-точно? — Лен я погледна и едва се сдържа да не проследи с пръсти очертанията на устните й.

— За убийството на дъщеря ми — каза мама.

— Абигейл, добре ли си?

— Никой не го изрича на глас. Дори съседите. Всички използват думите „ужасна трагедия“ или нещо подобно. Просто исках някой да го каже направо. Да го произнесе на висок глас. Сега съм готова за това. За разлика отпреди.

Тя хвърли цигарата си, без да я изгаси, и обхвана с ръце лицето на Лен.

— Кажи го!

— Убийството на дъщеря ти.

— Благодаря ти.

И аз видях как тези гладки червени устни преминаха през невидимата линия, която разделяше мама от останалия свят. Тя придърпа Лен към себе си и бавно го целуна по устата. Отначало той се поколеба. Тялото му се напрегна и му казваше НЕ, но това НЕ постепенно се разми и отслабна и беше всмукано в решетката на жужащия до тях климатик. Мама разкопча шлифера си. Той сложи ръка върху тънката, прозрачна материя на лятната й нощница.

Желаеше ли нещо, мама беше неустоима. Като дете я виждах как въздейства на мъжете. Когато влизахме в някой магазин за хранителни стоки, продавачите сами предлагаха да набавят продуктите от списъка й и след това да ги отнесат до колата. Подобно на Руана Сингх, тя се славеше като една от най-красивите майки в квартала. Нямаше мъж, който да не се усмихне, като я види. А ако му зададеше въпрос, сърцето му направо се разтапяше.

Но единствено татко можеше да я накара да се отпусне и да се развесели така, че от смеха и да ехти цялата къща.

Когато бяхме малки, татко работеше извънредно или пропускаше обедната си почивка, само и само да се прибере в четвъртък по-рано. Събота и неделя бяха „семейни дни“, а четвъртък беше „ден на мама и татко“. За Линдзи и мен това беше денят, в който трябваше да се държим възпитано: да не надничаме в спалнята им и да си играем кротко в другата половина на къщата — по-точно в работната стая на татко, където тогава той влизаше рядко.

В този ден мама се заемаше с приготовленията към два часа.

— Хайде в банята — казваше тя с такъв тон, все едно ни пращаше навън да си играем. В началото наистина беше като игра. И трите се втурвахме към стаите си, за да си облечем хавлиите. После се срещахме в коридора — три момичета — и мама, като най-голямата, ни хващаше за ръце и ни повеждаше към розовата баня.

По онова време тя ни разказваше митовете, които беше изучавала в колежа. Обичаше да ни разказва за Персефона и Зевс. Беше ни купила илюстровани книжки за скандинавските божества, които ни караха да сънуваме кошмари. Майка ми имаше магистърска степен по английски език и литература. Защитила я беше, след като се борила със зъби и нокти с баба Лин, за да продължи образованието си. Тогава все още кроеше планове да започне да преподава, когато със сестра ми пораснем достатъчно, за да може да ни оставя сами.

Сега онези мигове почти са се слели в ума ми, както и образите на всички богове и богини. Но си спомням добре как едно след друго, подобно на връхлитащи вълни, обстоятелствата я бяха лишили от живота, за който някога бе мечтала. Мислех си, че тъкмо аз, като нейно първородно дете, съм й отнела желаното бъдеще.

Мама изваждаше първо Линдзи от ваната и я подсушаваше, слушайки бърборенето й за патиците или порязания й пръст. След това идваше моят ред. Колкото и да се стараехме да не говорим, топлата вода като че ли ни опияняваше и ние със сестра ми разказвахме на мама всичко, което ни се струваше важно. Как момчетата ни дразнят, какво кученце имат съседите и защо не можем и ние да си вземем едно. Тя ни слушаше сериозно и внимателно, сякаш записваше в паметта си всичко като в стенографски бележник, за да може по-късно да го обмисли.