Алис Сиболд - Очи от рая

— Добре, първо най-важното — обобщаваше тя. — Което означава, че и двете трябва хубавичко да се наспите!

Помагах й да завием Линдзи. Стоях до леглото, а тя я целуваше по челото и отмяташе падналата на лицето й коса. Мисля, че точно тогава у мен се появи желанието да се съревновавам със сестра ми. Коя от нас мама ще целуне по-нежно и на коя ще отдели повече време след банята.

За щастие, аз винаги печелех. Когато сега обърна поглед назад, разбирам, че майка ми е започнала да се чувства самотна скоро след като сме се преместили в тази къща. И аз, като по-голяма, скоро станах най-близката й приятелка.

Бях още много малка, за да разбирам какво ми говори, но обичах да я слушам и думите й ми действаха като приспивна песен. Едно от най-хубавите неща за мен на небето е, че мога да се върна, да изживея отново тези моменти и да бъда с мама по начин, по който никога не съм била в детството си. Протягам ръка през границата, която ни разделя и хващам за ръка моята млада, самотна майка.

Ето какво беше казала тя на четиригодишната си дъщеря за Хубавата Елена: „Смела жена, но объркала живота си.“ За Маргарет Сангър 15 15 Маргарет Сангър (1879–1966 г.) — американска общественичка, основателка на Лигата за контрол над раждаемостта. — Б.ред. : „За нея са съдили по външността й, Сузи. Решили са, че щом прилича на сива мишка, няма да има кой знае какво влияние“.За Глория Стайнъм 16 16 Глория Стайнъм (р.1934 г.) — видна американска феминистка. — Б. ред. : „Ужасно ми е неловко, но ми се иска да си беше оправила ноктите.“ За нашата съседка: „Глупачка с тесни панталони; потискана от самодоволен и ограничен съпруг; типична провинциалистка и клюкарка.“

— Знаеш ли коя е Персефона? — попита ме тя разсеяно един четвъртък.

Аз не отговорих. По това време се бях научила да мълча, когато ме отвеждаше в стаята ми. Сестра ми и аз можехме да говорим на воля, за каквото си искаме в банята, докато ни къпе и подсушава. Но в спалнята ми настъпваше часът на мама.

Тя свали хавлията и я закачи на една от колоните на леглото ми.

— Представи си, че съседката ни, мисис Таркинг, е Персефона — каза тя, като отвори чекмеджето на скрина и ми подаде пликчетата.

Винаги ми подаваше дрехите една по една, защото не искаше да ме притеснява. Отрано беше установила една моя особеност. Ако предварително знам, че трябва да завържа връзките на обувките си, не мога да си обуя чорапите.

— Облечена е с дълга бяла туника, която се спуска като чаршаф, надиплен на раменете й, но изработен от блестяща, ефирна материя, например коприна. Обута е със златни сандали и е заобиколена от факли, озаряващи всичко с ярките си пламъци…

Отиде до скрина да вземе фланелка и разсеяно я нахлузи през главата ми, вместо да ме остави да си я облека сама. Използвах случаите, когато мама се разприказваше, за да се държа отново като бебе. Не протестирах и не обяснявах, че съм пораснала и съм вече голямо момиче. В тези следобеди просто слушах тайнствените истории на мама.

Отметна купената от „Сиърс“ покривка и аз бързо се изтърколих в другия край на леглото до стената. Тя винаги поглеждаше часовника си и след това казваше: „Само за минутка.“ После събуваше обувките си и се мушваше до мен под завивките.

И двете като че ли се изгубвахме в един друг свят. Тя потъваше в своята история, а аз в мелодията на гласа й.

Разказваше ми за Деметра — майката на Персефона, или за Купидон и Психея, а аз я слушах, докато заспя. Понякога се събуждах от смеха на родителите ми в съседната стая или от звуците, които издаваха, докато правеха любов. Тогава лежах в полудрямка и слушах. Обичах да си представям, че лежа в топлия трюм на кораба, за който татко обичаше да ни чете, и че всички сме в океана, а вълните се плискат и леко ни люлеят. Смехът и приглушените стонове ме унасяха и аз отново заспивах.

Бях на десет години, а Линдзи на девет, когато тези половинчати бягства на мама от реалния свят приключиха. Цикълът й закъсня и тя предприе с колата съдбоносното си посещение при лекаря. Радостта и въодушевлението, които демонстрираше пред мен и сестра ми, не можеха да скрият, че дълбоко в душата й нещо се беше пропукало. Но аз бях дете и това не ме тревожеше. Грабнах усмивката й като нещо, което ми се полага, и се втурнах в страната на чудесата, където се вълнувах единствено от въпроса дали ще имам братче, или още една сестричка.

Ако бях по-внимателна, щях да забележа промяната. Но едва сега разбирам значението на признаците. Купищата с каталози за местните колежи, сборниците с митове, романите на Хенри Джеймс, Елиът и Дикенс бяха заменени с книгите на доктор Спок. След това се появиха наръчници по градинарство и готварство.