Айра Левин - Бебето на Розмари

Сънят. Сънят. Беше се оказал истина. Припомни си големите жълти очи, които беше видяла тогава.

— О, Господи — простена тя.

Роман се приближи към нея.

— Клер просто се преструва — рече той, — че много му е мъчно за Лиа. Не смятам, че страда особено. Всъщност никой не я обичаше. Тя беше ужасно стисната, както в емоционален, така и в материален смисъл. Защо не ни помогнеш, Розмари. Искам да бъдеш истинска майка на Ейдриън. А ние ще уредим нещо, за да избегнем наказанието за убийството на Лиа. Изобщо никой няма да разбере. Не е нужно да станеш като нас, щом не искаш. Просто бъди майка на своето бебе. — Той се наведе към нея и прошепна: Мини и Лора-Луис са прекалено възрастни. Не е редно.

Тя го погледна.

— Помисли си, Розмари — каза той и се изправи.

— Не съм я убила — каза тя.

— О, така ли?

— Само й дадох хапчета — обясни тя. — В момента спи.

— Значи така.

На входната врата се позвъни.

— Извини ме — каза той и тръгна да отвори. — Все пак си помисли — подхвърли той през рамо.

— О, господи — пак простена тя.

— Стига с това „О, Господи“, защото ако не млъкнеш, ще те убием — каза Лора-Луис, като люлееше кошчето. — Ще минем и без твоето мляко.

— Ти млъквай — каза Хелън Уийс, като се приближи към Розмари и пъхна една навлажнена носна кърпа в ръката й. — Розмари е Негова майка, независимо от това как се държи. Не забравяй това и се дръж както подобава.

Лора-Луис промърмори нещо под носа си.

Розмари избърса лицето си с хладната кърпичка. Японецът, седнал на възглавница в отсрещния край на стаята, срещна погледа й, ухили се и кимна с глава. В ръцете си държеше отворен фотоапарат и го зареждаше с филм. После го насочи към бебешкото кошче, като кимаше и се усмихваше. Розмари наведе глава и се разплака, като бършеше с кърпичка очите си.

Влезе Роман, хванал под ръка як хубав мъж, с много тъмен загар, облечен в снежнобял костюм и бели обувки. Мъжът носеше голяма кутия, увита в светлосиня хартия с нарисувани мечета и захарни пръчки. От кутията се разнасяше някаква мелодия. Всички се събраха да го посрещнат и да му стиснат ръката. През плач, Розмари дочу „безпокояхме се“ и „колко се радвам“ и „летището“ и „Ставропулос“. Лора-Луис отнесе кутията при бебето, показа му я, разклати я, за да чуе бебето мелодията и я остави на перваза на прозореца. Там имаше още много кутии в подобни опаковки, а някои от тях бяха увити в черна хартия и привързани с черни панделки.

— Точно след полунощ на двайсет и пети юни — каза Роман. — Това прави половин година след… нали се сещаш? Не е ли чудесно?

— Но защо си толкова изненадан? — засмя се новодошлият и разпери ръце. — Нали Едмон Лотреамон предсказа датата двайсет и пети юни още преди триста години?

— Точно така — усмихна се Роман. — Но сбъдването на поне едно от предсказанията му може да се сметне за новост!

Всички се разсмяха.

— Елате, приятелю — каза Роман и поведе госта към кошчето. — Елате да Го видите. Елате да видите Младенеца.

Всички заобиколиха кошчето, където усмихната стоеше Лора-Луис, все едно че предлагаше някаква стока, и с безмълвно възхищение се загледаха в бебето. След няколко секунди новодошлият коленичи.

Влязоха Гай и мистър Уийс, но изчакаха до входа на всекидневната, докато новодошлият се изправи. После Гай се приближи към Розмари.

— Тя ще се оправи — рече той. — Ейб остана при нея. — Беше свел поглед към Розмари и смутено бършеше ръце в панталоните си. — Обещаха ми, че нищо няма да ти се случи. А всъщност и досега нищо лошо не е станало. Представете си, че бебето наистина беше умряло при раждането. Нямаше ли да бъде същото? А толкова много получаваме в замяна, Роз.

Тя остави кърпичката на масата и го изгледа. После го заплю с всичка сила. Той се изчерви и се обърна, като бършеше сакото си. Роман го хвана за ръка и го представи на новодошлия, Аргирон Ставропулос.

— Сигурно сте много щастлив — каза Ставропулос, като стисна с две ръце ръката на Гай. — Нима онази жена е майката? Но защо по… Роман го дръпна настрана и му зашепна нещо на ухото.

— Ето — каза Мини и поднесе на Розмари голяма чаша горещ чай. — Изпий го и ще се почувстваш по-добре.

Розмари погледна първо чашата, а после вдигна очи към Мини.

— Какво има в чая? — попита тя. — Може би пак корени от танис?

— Абсолютно нищо, освен захар и лимон — каза Мини. — Най-обикновен черен чай. Хайде, изпий го.

И тя остави чашата на масата до носната кърпичка.

Единственото, което можеше да направи, бе да го убие. Очевидно. Да изчака, докато всички седнат в другия край на стаята, после да изтича до кошчето, да блъсне Лора-Луис, да го грабне и да го хвърли през прозореца. А после и тя да скочи. „Майка убива бебето си и се самоубива в Брамфорд“ , представи си тя вестникарските заглавия.