Айра Левин - Кулата на ужасите

Докато сядаше на една от по-малко хубавите маси, на по-доброто ниво, Кей мярна над себе си, на една още по-малко хубава маса, висока скула и пясъчнорус мустак. Мъжът, седнал в профил, приличаше на бегача от девет А, но не беше сигурна. Беше го зърнала само веднъж, преди повече от седмица, а сега ги деляха десетина метра. Намираше се в компанията на побелял издател, чието име и издателство в момента й убягваха.

Нейният гост — брадатият Джак Мълиган, беше написал под псевдоним шестнайсет любовни романа. Тя беше редактирала последните четири, станали по-късно бестселъри. Стилът му бе тромав — истинска джунгла от засукана, цветиста проза. Кей отваряше просеки, като подстригваше метафори, орязваше цели лозници от наречия, сменяше буйния зеленикав листак с маси от нежнозелени листенца. Следваше я от издателство на издателство — „Рандъм“, „Пътнам“, „Дайадъм“. Издателската работа приличаше на игра на дама.

Напоследък бе станал любимец на пресата. На масата непрекъснато се отбиваха различни хора да го поздравят и да му стиснат ръката. „Само така, Джак!“ и „Крайно време беше някой да им натрие носа!“ — казваха те. „Не, не, моля ви!“ — отвръщаше той със сияйна усмивка.

Преди около месец беше поел, а сетне отхвърлил отговорността за пускането в употреба на абсолютно неуловим компютърен вирус, който бе съсипал известно списание, изтривайки от базата му с данни всички имена и думи, съдържащи буквите „Ф“ и „И“. Това списание беше публикувало рецензия за романа му „Любовникът на Ванеса“, която гъмжеше от цитати, част от които бяха издали една от изненадите на сюжета. Бе изпратил яростен протест на четири страници до главния редактор. Излезе и традиционното недоволно читателско писмо.

Когато списанието нададе вой до Бога, приятелите на Мълиган повярваха на признанията му, неизменно започващи с: „Обещай, че ще си траеш.“ Тримата му синове бяха в компютърния бизнес — едни от пионерите в разработването на изкуствен интелект и в проектирането на защитата на информацията. Нещо повече, по времето, когато списанието загуби думите с „Ф“ и „И“, името на автора на злополучната рецензия беше изтрито от паметта на повече от половината комерсиални компютри, чиито собственици дотогава го познаваха и редовно го търсеха. Пред представителите на ФБР и на областния прокурор обаче Мълиган, предаден от приятелите си Пол, Уайс, Рифкайнд и някои други, заяви, че се е пошегувал и всъщност бил казал, че би искал да може да го направи, сурово заклейми вандалщината и тъй нататък, и тъй нататък. Лукавата му усмивка се появи и на телевизионния екран последователно в „Живот в пет часа“, „Злободневни новини“ и в нощния блок, посветен на незащитеността на компютрите.

Естествено, получи се очакваният резултат — докато списанието и авторът на злополучната рецензия се бореха да сложат живота си в ред, „Любовникът на Ванеса“ се разграбваше, а агентът на Мълиган поиска астрономически аванс за резюме от два абзаца на „Пастрокът на Маргьорит“. С крехката надежда, че ще съумее да понамали въпросната сума, Кей, с благословията на шефа си, беше поканила Мълиган в „Сезоните“.

— Познаваш ли побелелия мъж горе на мецанина? — запита го тя, когато най-сетне ги оставиха на мира. — Беше в „Есандес“, но не помня нито как се казва, нито къде работи сега.

Джак подръпна ухото си, извърна се, зашари с поглед по стените и тавана и я погледна.

— Това е същата маса, на която Бил Айзенбъд получи инфаркт — рече той. — Не беше ли прекрасен човек? Какъв срам! Бяхме съседи във Вайнярд през лятото на седемдесет и трета. Не, през седемдесет и четвърта. Хубава къща беше, с голяма остъклена веранда, потънала в глицинии.

— Познаваш ли го? — повтори тя.

— Не, май все пак беше през седемдесет и трета. През седемдесет и четвърта бях в Южна Америка. — Поклати глава. — Не. Чудно, дали Шиър не се е заловил да пише нова книга. Каза ми, че няма такова намерение. Много е странен по отношение на парите. След онова предаване по телевизията пътувахме в едно такси и като слязох, му подадох петарка. Броячът показваше под седем долара и представи си, настоя да ми върне рестото до последния цент.

Сервитьорът дойде, взе поръчката им за аперитива и изчезна.

— Шиър ли? Нима го познаваш?

— Мислех, че си гледала нощния блок — стрелна я с очи през масата.

— Гледах го.

— На какво? На онази антика ли? Само не ми казвай, че още нямаш нов телевизор.

— И той ли участва тогава?