Айра Левин - Кулата на ужасите

Позвъни на родителите си да им благодари за купата в стил „Ар Деко“ — щеше да стои чудесно върху новата масичка за кафе, която още не беше пристигнала. Влезе в обичайния спор с баща си, когато се опита да й намекне да подсети Боб да му се обади.

Зачете се в „Червей в ябълката“ от Хюбърт Шиър. Като свърши четвърта глава, се обади на Рокси.

— Дотук е прекрасна, той е изненадващо добър писател.

— По-добре кажи, очертава ли се между вас нещо по така?

— Нищо — отговори тя, легнала на кревата. Играеше си с бялото ушенце на Фелис. — Имаме уговорка да караме колело, когато се върне. Не знам дори колко време ще стои в Япония. Заминава някъде през седмицата.

— Звучи доста неопределено.

— Така е. — Гледаше малката Кей и котенцето й в лампата на тавана. — Нали ти казах, още няма нищо. Но е ужасно привлекателен, а книгата му е направо чудесна. Какво ново около теб и Флетчър?

Огледа няколко зимни рокли, като ги подържа пред себе си срещу огледалото в спалнята. Не остана очарована.

Запълни до края с книги най-горната лавица, като се протягаше, стъпила на сгъваемата стълба.

В кухнята Фелис втренчено наблюдаваше дъното на шкафа под умивалника.

Кой би допуснал, че при толкова хиляди ресторанти в града, тя и оня, как беше, издателят на Роки, ще кацнат да обядват в един и същ? Невероятно… Освен ако „Четири сезона“ не бе станал някакво постоянно свърталище на писатели и издатели, откак не бе ходил там… Все пак ресторантът имаше добро име — семейство Стийн заведе там родителите на Лесли по случай сребърната им сватба, а Вайда и Лорън често го предлагаха на гаджета. Да, очевидно беше едно от поразителните житейски съвпадения…

Срам и позор! Да хареса толкова Роки! Но май щяха да са добра двойка, имаха толкова общи неща помежду си… Не биваше да допусне тази мисъл да го разколебава.

Особено при положение, че следващия вторник, в осем часа сутринта японско време, Роки имаше среща в изложбената зала на „Такаи“ в Осака, където вероятно щеше да бъде осветлен за новите възможности на системата за наблюдение или най-малко щяха да му покажат няколко снимки от фирмения албум. Всеки производител би го направил, да не говорим за вманиачените на тема бизнес японци.

Спокойно. Помислѝ. Няма място за паника. Сега бе неделя вечерта, не, понеделник сутринта, а Роки излиташе от „Кенеди“ в петък, единайсет часа.

Мислѝ.

В крайна сметка работата с велосипеда май нямаше да се окаже пълен провал… Нещата имаха и добрата си страна. Кракът на Роки бе в гипс, куцукаше насам-натам из девет А с бастуна…

Обикновено работеше вкъщи един път седмично — във вторник или сряда, според срещите и заседанията си, и отхвърляше два пъти повече страници, отколкото в службата. Свеждаше до минимум телефонните разговори със Сара. Често редактираше вечер и по три-четири часа през уикенда. От шест до осем сутринта четеше ръкописи в леглото.

Тази седмица домашният й ден се падна във вторник, двайсет и четвърти октомври, ден, единодушно обявен от всички възможни синоптици за прекрасно чудо на фантастично топлата есен. Тюркоазното небе, пламтящите листа на дърветата и вдигнатите нагоре глави, които преобладаваха в Сентръл Парк, недвусмислено подкрепяха твърденията им.

Да седи в такава утрин с огненожълтия парк и блесналото езеро зад рамото си и да редактира книга (макар и хубава — четенето й доставяше удоволствие), си беше все пак… работа. Особено за момиче от дълбоката провинция…

Извърна се и вдигна очилата в косата си. Загледа ято диви гъски, което се спускаше към водата. Наведе се да види как се смесват с други, които тъкмо излитаха. От крилата им пръскаха сребристи капки.

Смъкна очилата на носа, обърна се и зачете.

Нанесе някои корекции.

Пое дъх, когато страниците потрепнаха от въздуха, нахлуващ през леко отворения прозорец…

Издържа до края на главата.

Измъкна маратонките, джинсите, тъмночервеното поло и пуловера от ирландска вълна. Фелис я наблюдаваше, свита на кълбо в центъра на леглото.

Беше почти заобиколила ограденото с вериги езеро. Крачеше енергично по пясъчната алея, вдигнала лице към тюркоазното небе и пламтящите в кристалния въздух дървета, към безгрижните хора, пъргавите катерички (трябваше да вземе малко фъстъци) и реещите се птици. Не беше се чувствала толкова добре през последните две (а защо не и осем) години. Зави наляво и забеляза Сам Йейл насред тълпата, която се движеше долу по тревата, без да обръща внимание на стрелките, указващи посоката. И той изглеждаше в прекрасно настроение. Размахваше ръце, косата му се вееше на всички страни и се усмихваше нежно на водата от дясната си страна. Когато се приближи към нея и започна да се изкачва по наклона, тя извика: