Айра Левин - Кулата на ужасите

Обърна се и се запъти към по-хубавите маси. Тя се усмихна след него и помаха на Джони, който й отвърна.

— Откъде-накъде „Роки“ — зачуди се Джак, докато режеше телешкото.

— Във всеки случай звучи по-добре от Хюбърт.

Обърна се и загледа през рамо как зад изпъстреното със златни нишки стъкло бежовият гръб на Шиър бавно изчезва надолу по стълбите, близо до левия парапет.

Малко по малко се скри от очите й.

Занесе мерките на прозорците в хола и спалнята на щанда за пердета в „Блумингдейл“ и си поръча бяла коприна за хола и кретон на зелени и бели райета за спалнята. На път към отделението за модерни мебели забеляза страшно стилна възглавничка за острене на котешки нокти — кафяв корк върху огромна хромирана поставка. Само в „Блумингдейл“…

Отиде в клуб „Вертикал“ и хвърли доста пот над пресата за крака, дъската за корем и гиричките. Повъртя и педалите на медицинския велосипед.

Като излезе от асансьора, чу мяукането на Фелис и видя, че вестибюлът е пълен с неимоверно количество претъпкани куфари от розова кожа, които преграждаха достъпа до апартамента й и подпираха отворената врата на двайсет А, където отвъд антрето, в кухня — огледално отражение на нейната, млада жена, облечена с бяло палто, викаше в слушалката: „Не! Точно това искам да кажа!“ Щом я съзря, вдигна ръка и разпери пръсти, на всеки от които се кипреше по един пръстен. Изобрази въздишка, вдигна поглед към небето, погледна Кей и сви съжалително рамене. Излъчваше великолепието на манекенка — стройна, малко над двайсетгодишна, с шлем от права руса коса. Наскоро беше видяла бялото палто с колан на корицата на „Elle“.

— Майната ти — отряза тя с дрезгав алт и затвори със замах телефона. — Ей сега ще ги махна. — Приближи към вратата, отвори я по-широко и премести с коляно един куфар, за да я подпре. — Съжалявам, бедничкият ви котарак ще откачи. Сигурно досега не е надушвал Индия. — Посочи розовите куфари. — Кога се нанесохте?

— Преди седмица — отвърна Кей и се отдръпна настрани към вратата за стълбището.

— Пуснете го — рече В. Трависейно с усмивка. — Нека дойде, и аз обичам котараци.

— Той е тя. — Сложи на земята дипломатическото си куфарче и плика на „Блумингдейл“, премести един куфар и отключи.

Фелис изхвръкна навън, хвърли се като мълния към куфарите и започна да души.

— Каква сладурана! Много обичам рижавките. Как се казва?

— Фелис.

— Хубаво име. „Фелис…“ Моето е Вайда Трависейно.

— Вашето също е хубаво.

— Благодаря — засмя се тя. — Измислих го сама.

— Аз пък се казвам Кей Норис.

— Не е лошо.

— Дело е на родителите ми. — Вдигна омаяната от Индия Фелис.

Вайда Трависейно затътри последния куфар.

— Изглеждате по-приятна съседка от бедните Кестънбаумови. — Засмя се, застанала на прага в бялото супермодно палто, с кръстосани глезени на обутите в бели ботушки крака. Пръстените святкаха върху дръжката. — Чували ли сте за тях?

— Фелис! Престани! Не, не съм…

— Интересна двойка бяха. Той — американец, тя — корейка. Изключително красива, би могла да бъде манекенка. Не даваха информация с какво се занимават. Канеха много гости. После той разви мултиплена склероза и започна направо да се топи. Тя го разкарваше напред-назад в инвалиден стол… Това, разбира се, бе трагично, но и адски потискащо, нали? Преместиха се в Калифорния и той се подложи на интензивна терапия. В началото смятаха, че няма да могат да си го позволят, тя доста се оплакваше през последните месеци. Щяло да струва цяло състояние, а застраховката им не стигала. Слава Богу, намериха отнякъде пари. Ако имате нужда от нещо, просто ми звъннете. Ще бъда тук до девети ноември, след което — телефонът иззвъня, — по дяволите, след което ме чака слънчева Португалия. Доскоро. — Влезе заднишком и помаха на Фелис. — Чао, маце!

Затвори вратата в момента когато телефонът звънна отново.

Фелис скочи на килима и бясно продължи да души следите от куфарите.

Дойде Дмитри, окачи лавиците за книги в хола и проби дупчици върху кръстчетата, които беше отбелязала ниско долу на стената в кухнята. Тя завинти възглавничката за острене на нокти и показа на Фелис как да я използва, като триеше предните й лапички в корка. На добър час.

Окачи сокола на Рокси в антрето, защото не се връзваше с картината на Цвик. Докато Клер Блум четеше „Към осветената къща“, подреди книгите по лавиците. Представи се в книжарницата на ъгъла на Деветдесет и трета улица — малко реклама за издателството нямаше да навреди.