Айра Левин - Кулата на ужасите

— Сам!

Спря и вдигна очи, потънали в тъмни кръгове, приличен на гигантска панда. Край него претича бегач. Тя застана на края на алеята и избута очилата на челото си.

— Аз съм, Кей Норис.

— Здравей — усмихна се той. Спря и я загледа, докато трима мъже с шорти, трениращи спортно ходене, минаха покрай него, размахали лакти. Изкачи се на алеята. Носеше черни еспадрили, джинси и сиво яке за голф с вдигнат до яката на червената памучна риза цип. — Какъв ден, а? — Потри ръце.

— Фантастичен, нали?

— И още как.

— Хайде да не спираме. Ела да се поразходим по посока на стрелките, нищо няма да ти стане.

— Какви стрелки — запита той и тръгна след нея по алеята.

— Ето ги, в основата на оградата. — Сложи си очилата.

— Хей, не може ли по-бавно? — Обади се отляво зад нея. — Тръгнал съм за удоволствие.

Забави ход. Когато я настигна, тя му се усмихна и поеха заедно. Изпъстреното му с белези лице не изглеждаше зле за неговите шейсет и шест години, които носеше. На миниатюрната снимчица в „Златния век на телевизията“ приличаше на сантиментален вундеркинд с вълниста черна коса и вече потънали в сенки очи.

— Да не би издателският бизнес да е във ваканция — прозвуча дрезгавият му глас, в който се таеше усмивка.

— Понякога работя вкъщи.

— На това работа ли му викаш?

— Избрах лош ден. Тоест хубав ден. Откъде знаеш, че съм в книгоиздателския бизнес?

Той спря да направи път на количка, в която спеше бебе с биберон в уста, бутана от девойче с кожено яке. В лентата през челото му бе затъкнат транзистор.

Настигна я.

— Минах покрай камиона с багажа ти и видях куп кашони с емблемата на „Дайадъм“.

— Дааа.

— И голямо бюро с капак. Много ли е старо?

— На осемдесет, осемдесет и пет години.

— С какво точно се занимаваш?

— Редактор съм. Ето още една стрелка.

— Боже мой, сигурно са от времето на Маккинли. Едва се виждат. Не можеш да очакваш някой да ги спазва.

— Защо не? — Покрай тях префучаха няколко бегачи. — Те съществуват. Кой е казал, че не трябва да се спазват?

— Така са решили. — Отдръпна се зад нея да направи път на две монахини. Отдясно се чу конски тропот и под пламтящата арка на дърветата се появи кафява кобила. На седлото яздеше мъж с карирано сако, черни ботуши и брич. Сам тръгна от лявата й страна.

— Какъв ден само!

— Почивен ли е за режисьори?

— За пенсионерите всеки ден е почивен. — Погледна небето.

Тя се вгледа в блестящата редица от бели и метални небостъргачи на юг от парка, откроени на тюркоазния фон — двойната сграда на Ситикорп, иглата на Емпайър Стейт Билдинг.

— Изумително.

— Това не ти е Канзас, Дороти.

— Какво общо има Канзас? — Хвърли му бегъл поглед с крайчеца на очите си.

— Нищо — усмихна се той. — Освен говора ти.

— Нямам диалект — ядоса се тя. — Ходила съм на специални уроци да го премахна.

— Извинявай. Аз просто имам свръхестествени качества.

Заобиколиха телевизионен екип, насочил миникамера към позлатените дървета.

— Забравяш, че съм бил режисьор — продължи Сам, когато отново тръгнаха по алеята. — Слухът ми е трениран. — Почука с пръст ухото си. — За простосмъртни слушатели нямаш диалект. Освен в думи като „здравей“ и „как си“.

— Нямам диалект!

— Съвсем лек. Наистина съвсем. Само извънредно талантлив професионалист може да го долови. — Подсмихна се и мина зад нея, за да се разминат с ръчна количка, пълна с кафява сгурия, бутана от мъж в кафява униформа. Отново се изравни с нея.

— Потърсих името ти в една книга, която издадохме преди няколко години — „Златният век на телевизията“.

— Ама че заглавие. Кой ли го е измислил? Надявам се, че не си ти.

— Много си е хубаво заглавието. На чист английски език казва за какво се говори в книгата.

— Добре, добре.

— За съжаление не съм го измислила аз.

Наближиха входа на парка в южния край на езерото.

Около тях гъмжеше от бегачи.

— И какво ще кажеш?

— Бях поразена. И озадачена.

— От внезапния край на кариерата ми ли? Отговорът е прост. Лекувам се от алкохолизъм.

— Съжалявам. — Погледна го. — Но се радвам, че се оправяш. Аз пък си помислих, че… извинявай, не биваше да отварям дума за това. Сигурна съм, че не ти се говори на тази тема.

— За инициалите Т. М. ли?

Тя въздъхна и кимна.

— Том Микс. Винаги ми е бил любимец. — Кей се засмя. — Проверила си колко често сме работили заедно.

— Участвала е в близо двайсет твои постановки.

— Спонсорите „Стийл“ и „Крафт“ я харесваха.