Айра Левин - Кулата на ужасите

— Предполагам, че си прочел вестниците.

— Още не. Снощи легнах много късно и не съм станал. — Остави чашката и взе дистанционното.

— На първа страница на „Поуст“ с гигантски букви пише „Връх на ужаса“ и е поместена снимка в ракурс от долу на горе. „Нюз“ предпочита „Небостъргач на ужасите“ със същата снимка. „Таймс“… а ето — на страница трета Б: „Писател — пети смъртен случай в сграда в Горен Ийст Сайд“. Но скоро ще загреят, че Конахей беше репортер при Мерил Линг и вероятно още утре ще поправят грешката си и ще го изнесат на първа страница.

— Ще отшуми. — Натискаше с палец бутоните на дистанционното и отхвърли едно след друго някакво детско предаване, реклама за сапун, горили в джунглата: — Просто пукотевицата ще продължи няколко дни повече.

— Телефоните не спират да звънят. „Кой е собственик на корпорацията? Как се чувства?“

— Гадно, как иначе?

— Настоятелно предлагам, а и всички тук са съгласни, да извикаме веднага специалист по връзки с информационните средства.

— За какво? — Не спираше да натиска бутоните. — Да даде пресконференция? Само ще раздуха работата.

— Не, не. Точно обратното, ще охлади интереса. Специалист, който бързо ще отклони вниманието на журналистите в друга посока.

Седна и попита:

— Познаваш ли човек, който може да го направи?

— Споменаха ми две имена. Скъпи са и вероятно няма да можем да оформим заплащането им по банков път, но смятам, че ще съумеем да убедим данъчните власти в неотложността на разхода.

— По дяволите данъчните власти, заеми се веднага с тях. Едгар, идеята е бижу. Господи, в какъв свят живеем.

— Радвам се, че не възразяваш.

— Как бих могъл? Действай!

Затвори телефона, поседя за момент и се усмихна. Изключи телевизора. Отметна одеялото и стана.

Приближи се до прозореца и отвори цялото дясно крило. Пое свеж въздух през ноздрите и се изправи на пръсти.

Издиша, като барабанеше с юмруци по голите си гърди.

Алекс не можеше да не се обади.

— Разтревожих се, като разбрах. Познаваше ли го?

— Не.

— Ама и списъка си го бива — самоубийство, свръхдоза кокаин…

— Алекс, работя.

— Извинявай. Просто исках да чуя как си.

— Добре съм. С венци от чесън по прозорците и разпятие под ръка.

— Какво?

— Нищо.

Звънна и Рокси.

— Боже, колко жалко. — Опита се да я ободри. — Май се е занимавал не с каквото е трябвало.

На вратата позвъня Вайда Трависейно — наконтена до съвършенство и силно парфюмирана. Държеше с лакираните бледорозови нокти на палеца и показалеца си деколтето на силно прилепнала по тялото й бродирана рокля от кремав сатен. Успяла беше да закопчае едно-две копчета на гърба, но лакът й бе започнал да се лющи.

Кей я заведе в кухнята до бялата флуоресцентна лампа, наведе се и започна да закопчава ситните бисерни копчета. Вайда стоеше неподвижна и опипваше лака на ноктите си. Фелис, след като подуши копринените й чорапи й получи потупване по гърба, се зае с рибата си.

— Красива бродерия. От Индия ли е?

— От Китай. Имаш ли от този лак?

— Не, съжалявам. — Закопча още едно копче — Къде отиваш?

— На някаква вечеря в „Плаза“ с много тостове… И губернаторът ще бъде. Ужасно, нали? Имам предвид Шиър! Говорих с него преди няколко месеца в асансьора! Мъкнеше саксия с някакво огромно растение. Беше го купил от уличен базар на Трето Авеню. — Въздъхна. — Само като си представя как е лежал толкова време сварен. Така се изрази оня по телевизията, сварен. — Русият шлем се обърна. — Надявам се, че не ти е бил близък или нещо такова…

Тя се усмихна, докато пъхаше следващото копче в сатенената примчица.

— Не.

— Бедничкият…

Фелис излезе в антрето, седна и започна да се мие.

— Познавах и Наоми Сингър — рече Вайда и си пипна нокътя. — Кей закопча още едно конче. — Посещавахме един и същи курс по самозащита срещу изнасилване. Няколко пъти се връщахме заедно. Била ли си там? На Лексингтън.

— Ходила съм само на концерти.

— Организират и най-различни курсове. Онзи беше еврейски, но всеки можеше да се запише.

— Трябва да е била много нещастна…

— Ами, нямаше такъв вид, но предполагам, че обикновено е така. Просто кипеше от енергия. Беше твоя тип — с черна коса и обло лице, но не толкова хубава и по-ниска. От „Боостън“. Ти откъде си?

— От Уичита.

— Аз пък съм отвсякъде. Баща ми е генерал-майор във Военновъздушните сили.

— В „Таймс“ не пишеше нищо за съдържанието на прощалното й писмо…

— В „Поуст“ публикуваха част от него. Била в депресия. От всичко — околната среда, расизма, ядрените оръжия… Освен това имала приятел в Бостън, с когото се разделила. Та и той бил замесен. — Въздъхна. — Дмитри беше уплашен до смърт.