Айра Левин - Кулата на ужасите

Кей пусна центовете и се вгледа в бутоните за избор на програма.

Влезе пълна мургава жена с червена блуза, виолетова пола и кафяви подпетени пантофи. Подуши въздуха, намръщи се и тръгна към пералнята, на която допреди малко се беше облягал Пит. Взе панера и отвори капака.

— Точно навреме идвате. Току-що свърши.

Жената се обърна и я погледна неразбиращо.

— А?

— Току-що се изключи. Сега. Край. — Посочи машината.

— Ah, si — каза жената с усмивка. Изтегли омотаните дрехи и ги тръсна в панера. — Si, veinticinco minutos. Exactamente. Veinticinco minutos 1 1 (исп.) Да, двадесет и пет минути. Точно така. .

— Двайсет пет.

— Si.

— Благодаря.

Натисна бутоните и пералните забучаха. Взе кутията и панера.

— Чакай малко — прошепна Пит, застанал до нея с панера си с чисти дрехи, загледан към фоайето.

Тя се престори, че търси нещо, докато непобедимият „Джорджо“ влезе в асансьора и вратата се затвори.

— Трябва да има тръбопровод директно от завода производител — отбеляза Пит, когато влязоха в бежовото фоайе.

— Това е „Джорджо“. Илюстрация на мисълта, че много хубаво не е хубаво. — Докосна бутона между вратите. Числата отгоре се сменяха — две стана едно, четири стана пет.

Вратата към стълбището вдясно от асансьора се отвори и във фоайето влезе Тери, облечен с мокра черна мушама. Усмихна им се и се запъти към перачницата. От помещението за велосипеди излезе мъж с мокро жълто пончо и каска в ръка. Затвори мрежестата врата и им кимна. Кимнаха и те.

Изтри с ръка влажните си руси къдрици и я тръсна към пода.

— Вали ли още? — поинтересува се Пит.

— По-силно отпреди — отговори мъжът. Беше едър, около трийсет и пет годишен.

Вратата на левия асансьор се отвори.

— Ще натиснеш ли за тринайсетия? — Пит влезе след нея с панера в ръце. Тя докосна двайсет и тринайсет. Мъжът с пончото беше за шестнайсетия.

Асансьорът тръгна. Мълчаха. Жената слезе.

— Радвам се, че се видяхме — каза Пит, когато вратата се отвори на тринайсетия етаж.

— И аз — усмихна се тя.

Мъжът с пончото слезе на шестнайсетия.

Продължи сама с кутията прах в ръка. Погледна видеокамерата в ъгъла. Когато деветнайсет стана двайсет, извади ключовете си.

В петък покани на вечеря неколцина приятели и колеги от „Дайадъм“ плюс Рокси и Флетчър. Не можеха да нахвалят апартамента, Фелис и сокола на Рокси, погледаха един след друг с телескопа, попийваха водка, сода и бяло вино, коментираха последните слухове, кризата в Близкия изток, списъка на книгите за пролетта.

— Какъв красив полилей! — възхити се Джун, докато се хранеха. — Твой ли е?

Всички погледнаха нагоре — тя и десет-дванайсет души, насядали в хола, с чинии пиле със салата и чаши вино в ръка.

— Не, на сградата е — отговори тя от възглавницата до масичката за кафе. — Тук всичко е първокласно. Сградата е била планирана за разпродажба на апартаментите, но тайнственият й собственик е решил да ги дава под наем. Никой не го познава, крие се зад някаква адвокатска фирма в центъра. Предполагам, че е абсолютен досадник, но за мен е същински Дядо Коледа.

— Пилето е фантастично — обади се Норман.

— Взех го от „Петак“.

— Все някой трябва да го познава — заяви Гари.

Тя пийна вино.

— Фирмата, която поддържа сградата, не го познава. Контактува с адвокатите.

— Какво чудно има в това — рече Тамико. — Нека си го кажем направо — сградата не се ползва с добро име.

— Е, да, но той се крие от самото начало.

— Купил я е от Бари Бек — обясни Джун. — Не съм и сънувала, че някога ще дойда тук. Какво ще кажеш, Норман? Колко сме се борили срещу строежа!

— Ние сме активисти на „Сивитас“ — обясни Норман. — Това е организация, която се стреми да защити района и да го опази от прекомерно застрояване. На това място имаше две красиви каменни къщи. Загубихме битката, но спечелихме войната поне срещу стъклените небостъргачи. Забраниха ги един месец след изливането на основите на този.

— Във всеки случай строителството наистина е висока класа — установи Стюарт. — От съседния апартамент не се чува нито звук, а видях, че и там влизат гости. Моят апартамент е в нова сграда, строена за даване под наем, и чувам как съседите натискат бутоните на телефона.

— Защо все пак апартаментите се дават под наем — зачуди се Тамико, — щом е строена по стандарти за частна сграда?

— И за мен е неразбираемо — отвърна Кей, докато обикаляше хола да им допълва чашите с вино. — Тази мисъл просто не ме напуска. Говорих с Джо Хардинг от счетоводството — тя инвестира в недвижими имоти. Каза ми, че пазарът на апартаментите под наем от години е по-неустойчив от този на частните. Обадих се на жената, която ме разведе из жилището, и леко я подпитах. Тъкмо тя нарече собственика досадник, но единственото, което знае за него, е, че е мъж, защото адвокатите го наричали „кучия му син“, Фелис! Слез оттам! Веднага! Тормози ги за поддръжката, отхвърля перспективни наематели без никакъв повод… Флетчър? Още мъничко? Държи се, сякаш живее тук, но защо би се установил в тристаен апартамент, когато не може да няма поне петдесет милиона? Уенди?