Айра Левин - Кулата на ужасите

— Спечелил си две златни награди за режисура и една награда „Еми“. Кариерата ти е приключила внезапно в годината на смъртта й.

— Що за книги редактираш? Целувки на фона на романтични замъци?

— И това се е случвало.

— Смъртта й няма нищо общо. Не бяхме се виждали две-три години, преди да умре. Пътищата ни вече се бяха разделили. Аз поставях филми на седмицата в Калифорния, тя снимаше тук сериали.

Прекосиха терасата пред каменната порта. Навсякъде гъмжеше от хора — едни седяха около фонтаните, други се изтягаха по пейките, група младежи в червени спортни екипи тичаха под такта на пляскането на мъж с червен анцуг.

— Ако трябва да бъда честен, не бива да премълчавам, че тя не беше добра актриса.

— Забелязах.

— Нито пък добър човек. Беше суетна и алчна. Безмерно егоцентрична. Опърничава. Груба. Дребнава. Бях луд по нея.

— Но защо?

— Казах „луд“. Никой не може да го обясни. — Загледа се в алеята пред тях и въздъхна. — Кой би могъл да разбере защо? Случи се в една омагьосана сутрин. В претъпкано телевизионно студио…

Редицата младежи в червени екипи зави покрай тях към източната част на езерото.

— И сега с нищо ли не се занимаваш?

— Преподавам по малко. Актьорско майсторство, режисура…

— Откога живееш тук?

— Откак построиха сградата. Три години.

Продължаваха да вървят. Задминаваха ги бегачи. Претича момче в червен екип.

— Ако се чудиш как съм се озовал в този квартал, трябва да знаеш, че съм обект на благотворителност.

— Не ставай глупав, въобще не се чудя. Сега всеки може да живее навсякъде и това е едно от най-приятните неща в този град.

— Фондация за подпомагане на културата „Карнеги Хил“. Да ти обяснявам ли идеалната й цел? Един от начините, но които смята да я постигне, е да напълни квартала със закоравели културтрегери. Получих апартамента безплатно плюс месечна издръжка. За мен мястото е удобно — усмихна се, — „Смидърс“ е на ъгъла на Деветдесет и трета. Центърът за лечение „Смидърс“. Полежах там, докато построят сградата. — Направи път на мъж и момче, които тичаха. На тениските им имаше надписи „Слепец“ и „Водач“.

Стигнаха до еспланадата на Деветдесета улица и слязоха по широките, покрити с чакъл стъпала. На пътеката се суетеше телевизионен екип и насочваше миникамера към минувачите, зазяпани в пламъка на листата.

— Сега я наредих! Ще се видим в новините в шест часа. Има да ми се смеят утре в издателството.

— Толкова ли съм смотан?

— Знаеш какво искам да кажа.

— Не се тревожи. Ще измислиш нещо.

Минаха покрай миникамерата. Той вдигна среден пръст.

Излязоха от парка и прекосиха Пето Авеню. Тръгнаха по Деветдесета улица покрай желязната ограда на музея „Купър-Хюит“.

— Тук е прекарал старините си Андрю Карнеги — отбеляза той.

— Не знаех. — Загледа резиденцията, построена от тухли и камък.

— Затова сме на Карнеги Хил. Когато е купувал земята, тук е имало ниви. Компанията му за стомана се е превърнала в „Ю Ес Стийл“. Участвал съм в толкова програми, спонсорирани от нея, че я чувствам като роден дом. Това е къщата на Робърт Чеймбърс.

— Името ми е познато…

— Свещеникът, който удуши момичето в парка.

— Ужас!

— Тук сме се събрали какви ли не хора.

На ъгъла завиха и тръгнаха по Медисън.

— Телевизията трябва да е била много различна по онова време.

— И още как. Всичко вървеше на живо, нямаше записи, нямаше дубли. Всяка вечер беше премиера — сбъркани реплики, пропуснати пасажи, но се получаваше нещо истинско и завладяващо, актьорите даваха всичко от себе си. Декорите бяха в различни оттенъци на сивото — цветовете нямаха значение.

— Защо не напишеш мемоарите си? Можеш и да ги записваш на магнетофон. Ще бъде интересно.

— Моите „мемоари“? — Усмихна се.

— Да. Помисли по въпроса. Познаваш ли Хюбърт Шиър? Живее при нас, в девет А. — Той поклати глава. — Доста добър писател е. Пише книга за телевизията и сигурно ще му е интересно да я обсъди с теб. Трябва да ви запозная. Но смятам, че ще е хубаво да направиш нещо сам. Ще бъде продаваемо. Ако искаш да подходиш в сериозен тон — добре. Ако предпочиташ да я направиш лека и духовита, което положително ще ти се удаде — още по-добре. Както решиш.

— Ще помисля. — Посочи „Джаксън Хоул“, край който минаваха. — Искаш ли едно кафе?

— Мога ли да си запазя правото за друг път? Трябва да прескоча до банката, а после да заседна над книгата.

Продължиха по Деветдесет и първа улица. Тя свали очилата.