Айра Левин - Кулата на ужасите

— Радвам се, че се видяхме. — Протегна му ръка.

— И аз. — Стисна ръката й с усмивка.

— Помисли добре. Предложението ми не е гола вежливост.

— Добре, обещавам. — Обърна се и отмина.

Върна се.

— Забравих да ти кажа, че се пошегувах за диалекта ти. Онзи ден в стаичката за пощата видях адреса на подателя върху един колет за теб. Семейство Норис от Уичита.

— Добре, че ми каза — засмя се тя.

— Не искам да смяташ, че си губила времето си. Нямаш и следа от диалект. — Засмя се, обърна се и отмина.

Обърна се и тя, сложи очилата и изчака да се смени светофара. Претича на пръсти през улицата, усмихната към тюркоазното небе.

В сряда представи три книги на заседанието, посветено на предварителните проучвания на пазара. Експертите по маркетинг харесаха две, а към третата проявиха по-слаба неприязън, отколкото изпитваха тя и останалите редактори. Отби се за един час в „Сакс“, купи си копринена рокля с цвят на кехлибар и малко бельо.

Прекара вечерта в безкрайни разговори по телефона — най-напред с Боб, сетне с Мег Хънтър, която се обади от летището на път за Лондон — увлякоха се в спомени за Сиракуза и бъбриха повече от час. Докато Клер Блум дочиташе „Към осветената къща“, изчисти космите от краката си, а Фелис, изтегната на изтривалката пред банята, се ближеше и почесваше.

В четвъртък почти цял ден работи с авторката от Нюарк, чиято първа книга — духовита научна фантастика, беше поне с двеста страници по-дълга от необходимото. Посети приема на „Уорнър“ по случай премиерата на „Екатерина Велика“, организиран в чайната на последния етаж — имаше изобилие от шампанско с блини и хайвер.

Като отвори вратата на таксито, с което се прибираше, я заслепи светкавица на фотоапарат и екзалтирана жена с микрофон в ръка запита припряно: „Тук ли живеете?“ Прозвуча мъжки глас: „Познавахте ли Хюбърт Шиър?“ Отново жената: „Знаете ли, че наричат сградата «Връх на ужаса»?“ Уолт ги разбута и й проби път към входа. „Ритна ме! Видяхте ли как ме ритна? Ей ти! Портиерът! Ще има да патиш, говедо!“

Уолт затвори вратата и погледна през стъклото.

— Отрепки — отбеляза той с плътния си баритон. — Приличат на гладни зверове. Имате късмет, че закъсняхте.

— С Хюбърт Шиър ли е станало нещо?

Обърна се към нея и я загледа през дебелите стъкла на очилата. Кимна. Отмести поглед и направи крачка назад заедно с вратата, която отвори пред група хора. Затвори.

— Какво се е случило?

Пое дъх и си свали очилата. Погледна я с пъстрите си зачервени очи. Сбръчканото му лице бе пребледняло.

— Паднал е в кабината с душа. Носил е гипс на крака си, увил го е с найлон да не се намокри, подхлъзнал се е и при падането се е ударил в сляпото око.

— Мъртъв ли е?

Кимна и отвори вратата. Влезе мъж и рече:

— Боже Господи…

Уолт затвори, без да спре да я наблюдава.

— Познавахте ли го, госпожице Норис? — Тя кимна. — Искате ли да поседнете?

Не можа да реши. Той я настани на пейката до контролните монитори и пое дипломатическото й куфарче. Сложи очилата и се наведе към нея.

— Откри го някакъв човек от агенцията му. Не отговарял на телефона и пропуснал уговорена среща.

— Кога е станало? — Погледна го от долу на горе.

Уолт пое дъх и отклони очи. Поклати тъжно глава.

— Още не могат да установят. — Примижа зад очилата. — Бил е на пода под горещия душ и е трудно да определят часа на смъртта. За последен път е говорил по телефона в понеделник късно вечерта.

— Боже мой!

Едгар не можеше да не се обади.

— По дяволите, какъв катастрофален късмет!

— Нали? Просто не мога да повярвам — каза той и спря звука на телевизора срещу леглото. — Разговарял съм с него няколко пъти в асансьора. Изглеждаше приятен човек.

Остави дистанционното на нощното шкафче и взе пластмасова чашка с надпис „Обичам Ню Йорк“. Задържа слушалката с рамо, докато наместваше възглавницата под гърба си.

— И да се случи точно в ден без никакви други събития!

— Ще отшуми. — Намести се. — Както стана след случая с Рафаел. — Пийна кафе.

— Все пак има разлика. Това е не четвърта, а пета злополука и жертвата не е домоуправител, а доста известен писател. Сградата ще стане… съвсем непривлекателна. Неприятно ми е да ти натяквам, но те предупредих да не даваш апартаментите под наем. Ако ги беше продал, сега нямаше да ти пука. В известен смисъл.

— Знам, знам. — Гледаше рекламата на някакъв прах за пране без звук. — Съжалявам, че не те послушах. — Отпи от кафето.