Айра Левин - Кулата на ужасите

— Да, безспорно, шумът ще бъде невероятен. Можеш ли въобще да си го представиш?

Въздъхна и сви рамене.

— Въпреки това не виждам друг изход. Този е единственият. — Пийна, загледана в полилея.

— Мога и да се хвърля от прозореца.

— Не говори така, миличък, недей! — Наклони се напред и поклати глава. — Ако си направил всичко заради камерите, а в крайна сметка това е така, нали? — Погледна полилея. — Нали?

— Да…

— Скъпи, сигурна съм, че като се вземе предвид коя е майка ти и въобще… един добър адвокат би могъл… да състави убедителна теза за… невменяемост…

— Да не искаш да прекарам остатъка от живота си в лудница? В една стая с някой олигавен идиот?

— Не целия живот. Може би само няколко месеца, ако се оправиш. Толкова си млад, имаш бъдеще. И ще си жив. Не говори за хвърляне през прозорци. Това е най-глупавото нещо, което можеш да направиш.

— По дяволите! Трябва да помисля, такова решение не се взема лесно…

— Разбира се. Не бързай. И без това нямах намерение да излизам довечера. — Усмихна се. — Защо не ми донесеш Фелис? Сигурно е гладна. — Продължи да се усмихва на полилея.

— Не. Ще я задържа. Иначе ти ще вземеш решението вместо мен. А аз искам сам да определя съдбата си.

— Добре, разбирам.

— Имам с какво да я нахраня. Тя направо празнува. Души насам-натам. Сложих й вестник в банята.

— Може да пострада в задната стая.

— Затворих вратата. Добре е и ще бъде добре, докато не ме принудиш, Кей. Не се шегувам.

— Предавам се. — Кимна към тавана.

— Не е нужно да стоиш само на леглото. Просто не се доближавай до телефоните, прозорците и вратите. Ще ти се обадя след малко. Не пипай телефона, докато не чуеш гласа ми.

Линията прекъсна.

Обърна се и сложи слушалката.

Поседя, загледана в чашата.

Снегът беше започнал да вали. Във фоайето непрекъснато влизаха хора и го отупваха от раменете си.

Видя Сам да навлича балтона. Кей седеше в десния ъгъл на дивана, прегърнала обутите си в джинси колене. Босите й крака лежаха на възглавницата. Чистеше стъклата на очилата си, затъкнала зад гърба си ръкописа, който четеше.

Той разрови една Fortune Cookie 3 3 Китайски бисквити с късметчета. , измъкна листчето и го разгъна на синьо-бялата светлина. „Няма успех без много труд“.

Прав си, китаецо. Смачка го и го подхвърли на чинията.

Хапна от бисквитката, докато гледаше как Сам излиза от вратата за стълбището, върви по тъмната пътека, постлана на пода на фоайето, и говори нещо на Уолт, застанал до входната врата.

Кей посегна и остави очилата на масичката за кафе. Погледна към него и притисна колене към гърдите си. Въздъхна.

— Пит, обади се. Надявам се, че не си забравил номера.

Наблюдаваше как го гледа. Вдигна слушалката и докосна бутоните за автоматично набиране.

Даваше заето. Телефонът й звънеше. Посегна и задържа ръка във въздуха, загледана към него.

Пое дъх. Затвори телефона и включи подслушвателя.

При второто позвъняване тя се облегна. Играеше си с кончето на ризата си. Добър ъгъл за надзъртане в деколтето й.

— Ало, не съм в състояние да се обадя в момента, но ако оставите съобщение…

И осветлението беше подходящо.

Пиии.

— Привет, Рокси е. Там ли си? — Спусна крака, хвана облегалката на дивана, наклонила глава към антрето. — Пързалката отпада. Флетчър трябва да пътува за Атланта. Освен ако не решите да отидете без нас в случай, че изобщо сте имали такова намерение. Обади ми се. Чао. — Прозвуча целувка и апаратът се изключи.

Погледна го.

— Пит?

Вдигна слушалката и натисна автоматичното избиране.

Тя наведе глава и неподвижно зачака.

Телефонът звънна.

Облегна се на ръчката на дивана. Протегна крака и кръстоса глезени. Играеше си с копчето на ризата, докато телефонът звънеше и вървеше записа. Джинсите подчертаваха ханша и бедрата й. А триъгълничето между тях…

Пиии.

— Аз съм.

Посегна, взе слушалката и се облегна.

Зачакаха. Тя продължаваше да си играе с копчето, изтегната на дивана с кръстосани глезени и слушалка в ръка…

Пиии.

— Здравей. — Гледаше към него.

— Здравей. — Наблюдаваше я.

Тя въздъхна.

— Представях си какво ще стане. Шумотевицата. Пираните. Цели месеци, докато трае процеса, а и след него… Шушуканията зад гърба ми от всички страни — в службата, познати… — Въздъхна. — Колкото повече мисля, толкова по-ужасно ми се струва. — Погледна нагоре. Наблюдаваше я. — Скъпи, имам идея, която може да се окаже много сполучлив изход от положението.