Айра Левин - Кулата на ужасите

Качи се на тринайсетия етаж.

Отключи вратата:

Тя лежеше под островчетата пяна с отпусната на ръба на ваната глава и затворени очи.

Седна в креслото, без да сваля очи от нея. Извади пистолета и го остави на пулта.

Гледаше.

Фелис скочи до пистолета и го подуши. Прекрачи го, подуши японското ножче. Бутна го с лапа и то се търкулна на пода. Той го вдигна.

— Благодаря, Фелис.

Остави пръчиците и сряза пакетчето с котешка храна. Извади суджуче с размерите на палец и го протегна към нея. Тя проточи шия и го подуши. Хвърли го зад рамото си и тя скочи долу.

Засили малко яркостта.

Без да сваля очи от монитора, прибра ножчето в чекмеджето.

Облегна се. Гледаше. Опипа с крак под пулта и притегли кожената възглавница.

— Аз съм.

Тя вдигна слушалката и я притисна с рамо. Седеше по турски на леглото, облечена в светла пижама. Гребна в кофичката и извади лъжичка, пълна с тъмен сладолед. Поднесе я усмихната към него.

— Не, благодаря. Аз съм на водка с тоник. — Поклати чашата и ледът изтрака. Пийна една глътка.

Тя хапна сладолед, загледана в него.

— Празнуваме ли нещо?

— Не знам. — Наблюдаваше я. — Трябва ми още време за мислене. Ще ти кажа сутринта.

Тя гребна в кофичката.

— Не е ли глупаво да губим такава хубава нощ… — Погледна го и хапна.

Той се усмихна и рече:

— Не я губим. Ще поговорим сутринта.

Погледна го.

— Обичам те. И да не направиш някоя глупост.

— Ти също.

Сутринта поиска още време.

— Не виждам за какво ти е.

— Взе още мисля, че ме баламосваш, затова ми е.

— Не е вярно. — Лежеше по гръб, втренчена в полилея, и си играеше с телефонната жица, проточена между гърдите й.

— Толкова повече трябва да ми се довериш. Само до довечера. Тогава ще ти донеса Фелис. Здрава и читава. Обещавам ти. Трябва да обсъдя с адвоката си някои неща, а не мога да се свържа. Заминал е за Вейл, Колорадо.

— Но аз имам да пазарувам.

— Утре. И без това вали голям сняг. Никой не излиза.

— Искам да се обадя на Рокси, на Уенди…

— Внимавай какво ще говориш.

— Не искам да ме подслушваш!

— Тогава почакай до утре!

Тя затвори телефона и седна. Направи гримаса на полилея и му се изплези.

Стана и отиде до прозореца. Дръпна шнура с две ръце.

Стоеше права, със скръстени ръце, загледана в бялата виелица, белия парк, очертания с бяло заострен покрив, белите градини.

В празния перваз, на който стоеше единствено телескопът.

— Ало? Господин Йейл? Казвам се Пит Хендърсън. Приятел съм на Кей Норис, поканени сме у вас следващия петък…

— А, да — рече Сам на първи монитор, изправен до масата в хола, притиснал слушалката в бузата си. — Говорили сме си в асансьора.

— Точно така. Аз живея в тринайсет А. Знаете ли защо се обаждам? Снощи случайно разбрах, че днес е рожденият ден на Кей.

— Тъй ли?

— Приятелката й Рокси и аз организираме малко празненство-изненада. — Наблюдаваше я на втори монитор как чисти спалнята с прахосмукачка. — Довечера в девет. У тях. Искам да кажа, у Кей. Ще бъдем само десетина души. Знам, че ще се зарадва, ако дойдете и вие…

— С удоволствие. Благодаря.

— В апартамент двайсет Б. И бихте ли дошли колкото може по-навреме? Организацията ни е малко сложна.

— Ще дойда на секундата.

— Благодаря. Ще се видим довечера.

— Благодаря и аз. Ще ми бъде приятно да поговоря за нещо, различно от времето.

— Прав сте. — Усмихна се. — Двайсет Б, в девет.

Затвориха телефона.

Пое дъх.

Погали Фелис, която спеше в скута му.

Наблюдаваше как Сам отново вдига слушалката.

Чу сигнала.

— Здравей, Джери. Обажда се Сам. Оказа се, че няма да успея да дойда. Надявам се, че това не обърква нещата. Милт може да ме замести. И умната.

Затвори телефона. Приближи се до прозореца.

Загледа се в голям снегорин, който бучеше по булеварда и заспиваше с купища сняг паркираните отсреща коли. Мила изненада за собствениците им.

Помъчи се да измисли какъв подарък да й купи. Нещо не прекалено скъпо или интимно, но да показва интелигентност и проникновение, далеч надхвърлящи всички възможности на младия Пит Хендърсън в тази област.

Откъде ли му беше познато това име?

Разбира се… Хендърсън се казваше съпругът на Теа. А синът и дали не беше Питър? Да…

Все пак Питър Хендърсън беше често срещано име…

И възрастта май съвпадаше. А по цвета на очите и косите си беше точно копие на Джон Хендърсън…

Какво странно съвпадение. Синът на Теа… Естествено, падаше си по жени, които приличаха на нея. Кей — много, Наоми Сингър — не толкова…