Айра Левин - Кулата на ужасите

— Здрасти. Какво става долу?

— Фалшива тревога.

— Какво има?

— Кей… не ти разрешавам да излизаш и да разговаряш по телефона.

Остана права, здраво стиснала слушалката.

— Не разбирам.

— Мила, моля те… знаеш много добре. Касетите. Слушай.

Вслуша се. Чу мъркане.

Заоглежда се към прозореца и вратата.

Не беше виждала Фелис от… преди да влезе в банята.

Пое дъх. Обърна се и седна на ръба на леглото.

— Пит, моля те, не я мъчи.

— Лежи в скута ми и гъделичкам ушите й с японско ножче. Знаеш ги, нали? Приличат на химикалка, но на върха си имат фино острие. Използвам ги за етикетите. Клъц — рижото ушенце… Клъц — бялото ушенце…

— Пит, моля те…

— Не искам да го правя, но ако не изпълняваш нарежданията ми, ще бъда принуден. Нуждая се от време да премисля нещата.

— Добре. Ще имаш всичкото време, което ти е нужно. — Извърна се и погледна нагоре към полилея. — Само не я мъчи. Знам, че не можеш, та ти толкова я обичаш. — Гледаше в хромираната зеница към обърнатото си отражение, залепнало за обърнатото легло, хванало бялата точка на слушалката.

— Ако ме принудиш, ще го сторя, Кей. Обещавам ти.

— Ще имаш всичкото време, което ти е нужно — заяви тя на полилея.

— Канеше се да отидеш в полицията, нали? Ако се бях прибрал пет минути по-късно, онези сирени щяха да бъдат за мен.

— Не. Не бях решила какво да правя. Исках да изляза и да помисля, без да ме наблюдаваш.

— Не ме баламосвай, Кей. Смятала си да занесеш касетите в полицията и затова си ги разменила.

— Щях да ги скрия тук. Не знаех какво да правя. Исках да поговоря с теб, да чуя защо си извършил всичко това, да се опитам да разбера, но се уплаших. Стори ми се, че ако касетите са при мен, ще съм по-спокойна. Затова се канех да ги взема.

— Ще правиш каквото ти кажа, иначе Фелис ще пострада. Видях коя касета си гледала и докъде — не беше я превъртяла, значи вече знаеш, че ако трябва да свърша нещо, аз го върша.

— Да — рече тя на полилея. — Знам.

— Трябва ми време да помисля. Можеш да се облечеш и да работиш, ако искаш. На леглото, за да те виждам по-добре. Ако позвъни телефонът, няма да го докосваш. Включи телефонния секретар. Ще вдигаш слушалката само ако съм аз. Разбра ли?

— Да.

— Ще можеш ли да чуеш кой се обажда?

— Да.

— Ще поговорим след малко. Сложи си джинсите или нещо друго.

— Таксито ти наистина ли катастрофира?

— Не. Внезапно ме осени прозрение какво възнамеряваш да правиш. А знаеш ли къде отивах? Да ти купувам Хопър. Разбра ли сега докъде я докарахме.

— Не хвърляй вината върху мен.

— Защо не, не си ли позволи да си навираш носа в личните ми работи? Каква ирония! Е, поне сега сме горе-долу квит. Хайде, обличай се. И помни, не пипай телефона, ако не съм аз. Няма да ставаш, без да питаш. Няма да правиш нищо… което би могло да… разклати лодката. Ще те наблюдавам неотлъчно.

Горе-долу квит…

С изключение на няколкото убийства от негова страна и заплахата срещу Фелис с ножчето, стига отново да не лъжеше.

Едва ли, щом бе намерил сили да постъпи така с Шиър.

Потрепери. Надяваше се, че може да мине за реакция на книгата, която бе разтворила пред себе си. Спокойно…

Докато имаше желание да говори, докато премисляше, всичко можеше да свърши мирно и тихо, без да пострада нито Фелис, нито тя, нито пък той. Не можеше да си позволи да я убие и да го представи за нещастен случай или самоубийство. Смъртта на Шиър бе твърде скоро. А ако възникнеше съмнение за убийство, той, любовникът й, щеше да е главният заподозрян. Щяха да открият, че е собственик на сградата, да намерят екраните в тринайсет Б и камерите, всички смъртни случаи щяха да се разследват отново. Не можеше да не се сети сам, ако не, тя щеше да го подсети. Единствената му възможност бе да се предаде, да наеме някой суперадвокат и да пледира невменяемост в съда.

Но би ли разсъждавал така луд човек?

Ако побегнеше, щеше да я настигне по стълбите или в асансьора. Ако се обадеше в полицията или хвърлеше стол през прозореца, щеше пръв да дотича с резервния си ключ…

А Фелис мъркаше в скута му…

Проклет да е. Не можеше да няма начин да го надхитри, ако не се съгласеше с доводите й…

Мислѝ като в готически роман…

Гледаше я как се преструва, че чете.

Можеше да се обзаложи, че крои как да го накара да отиде с нея в полицията и да се предаде. Да пледира невменяемост.

За какъв дявол й трябваше да си тика носа където не й беше работата? Можеха да имат всичко на света и изведнъж — край.