Айра Левин - Кулата на ужасите

Все пак можеше да се върне бързо и да я изненада, както беше ставало в толкова готически и съвременни трилъри. Всичко бе възможно — отлагане или прекъсване срещата по някаква причина и какво ли още не. По-късно полицията щеше да гледа Н3 и Б, сега трябваше да се измъкне и да изнесе касетите — вън от апартамента и вън от сградата. Щеше да му остави бележка, че непредвидено й се е наложило да излезе, за да не се уплаши и избяга или да извърши нещо още по-лошо.

Очевидно бе луд. Нямаше друго обяснение. Социопат въпреки чара, чувството за хумор и любовта, която й бе дал, защото без съмнение той я обичаше. Убийствата вероятно са били предизвикани от необходимостта да запази камерите в тайна. Пазеше шестмилиондоларовата си играчка, своята рожба, която тя тъй леко и бързо бе възприела.

Наведе глава и леко я потърка.

Стана, прокара пръсти през косата си и пое дъх.

Погледна касетите.

Тръгна надясно и блъсна креслото му, за да го отмести. Отвори долното чекмедже и извади седем касети.

Размени касетите в калъфите им, без да спира да мисли какво да му напише в бележката и къде ли се намира най-близкият полицейски участък. Стараеше се да не си представя ареста му и реакцията на журналистите — заглавия, микрофони, публични разкрития. Провери още веднъж касети К1 и К2, те нямаше да отидат в полицията, щеше да ги скрие горе, а по-късно да ги унищожи. Взе химикалка и леко беляза новите им калъфи.

Пренесе купчината подменени касети през антрето в задната стая и през дрешника в спалнята му.

Клекна и нагласи плиткото сиво чекмедже, както го беше намерила — Н и Б на дъното, К и Р отгоре до кафявата кожена чантичка, пликовете и пачките със сто– и петстотиндоларови банкноти.

Надникна в чантичката — златни монети в специални легла. Затвори я и бутна чекмеджето на мястото му. Вмъкна лайстната и я натисна силно към пода.

Изправи се и отвори широко вратата. Чудеше се доколко парите му, никога необсъжданите му пари, бяха смекчили преценката й, бяха я заслепили за неща, които иначе би забелязала.

Върна се през дрешниците, като плътно затвори всички врати, през които мина.

Прекоси антрето, влезе в хола и приближи до пулта. Подреди една върху друга касетите, които й трябваха. Притегли листчетата и взе химикалката. Стоеше наведена над пулта и се мръщеше. Внезапно свикано съвещание, на което не можеше да не присъства? Съмнително…

Вдигна поглед, мъчеше са да измисли нещо по-убедително и внезапно срещна очите му — качваше се с асансьор две заедно с някаква жена. Видя палтото и раираното шалче. Вцепени се. Включи го и на втори монитор, но той остана тъмен. Напипа превключвателя.

Стоеше в асансьора с болезнен вид и разтриваше врата си. Палтото му бе разкопчано. Прислужницата на семейство Стангърсън се придвижи към вратата, готова за слизане на десетия етаж.

Изтърва химикалката, отвори долното дясно чекмедже, грабна касетите и ги сложи до останалите. Затвори го, подреди креслата и листчетата, включи доктор Палм на първи монитор, усили звука и тръгна към антрето. Върна се, наведе се и изключи видеоуредбата. Изтича и отвори вратата, в момента, когато той излизаше от асансьора.

— Какво има — запита тя.

Той премигна и потърка врата си.

— Таксито катастрофира. — Гласът му трепереше.

— Божичко! Добре ли си? — Пристъпи към него.

— Не знам. Приближи я, докато вратата на асансьора се затваряше. — Май съм добре. Ударих си главата и известно време виждах всичко двойно, но вече ми минава. — Примижа няколко пъти.

— Удари ли си врата?

— Да. Малко.

Обърна го с гръб към себе си. Той смъкна шалчето, докато тя леко заразтрива врата му.

— Ръцете ти треперят.

— Още като те видях в асансьора, разбрах, че е станало нещо. Пък и много бързо се върна. Как стана?

— Един шофьор потегли от паркинга, без да се огледа, и ние се блъснахме в него. На Пето Авеню, близо до Седемдесет и девета улица. От Ню Джърси, разбира се. Таксито ми беше от старите и имаше достатъчно място да политна силно назад и да се ударя. — Тропна с крак и пое дъх през зъби.

— Горкичкият… — рече Кей и продължи да го разтрива.

— Колата беше чисто нов „Мерцедес“.

— Пострада ли някой?

— Пътничката в „Мерцедеса“. Кракът й беше счупен.

— Трябва да идеш на лекар.

Обърна се.

— Ако утре нещо ме боли, ще отида.

— Имаш ли добър лекар?

Кимна.

Спогледаха се. Докосна ръба на разкопчаното му палто.

— Бедният Пит. — Усмихна се и го прегърна.

Той се притисна към нея.