Айра Левин - Кулата на ужасите

А само преди няколко вечери трепереше на ръба на пропастта благодарение на оня мръсник Сам. Какво преживя само, когато изневиделица го заразпитва за Наоми. Ужас!

Слава Богу, успя да я убеди, че не крие нищо. Снощи го потвърди, беше толкова открита и съпреживяваща — поиска да види записа на тяхната любов и как хубаво откликваше на всяка сцена…

Две неща направи за първи път — видя себе си и него, а сега гледаше сама…

Свали крака от седалката.

Наклони се напред, сърцето му се вледени.

Извърна се и погледна навън. Срещна погледа на един доберман, който се возеше в лъскава черна лимузина, опрял лапи на отворения прозорец.

Обърна глава. Отдясно бавно се изнизваше Музея „Фрик“.

Би ли могла да го проследи, докато вади касетата?

Разбира се, глупако.

Затова ли бе пожелала да я гледа? Дали по някакъв начин не бе отгатнала истината за Наоми, цялата истина? Вероятно се беше досетила, че той бе записвал и нея и държи касетите на едно място, беше тъй дяволски умна.

А сега гледаше сама, в домашния си ден, също за първи път в петък, а бележката с адреса, деня и маса на срещата му стоеше на видно място. Не бе написал „Галерия «Пейс»“, защото щеше да се сети какво възнамерява да й купи.

По дяволите! Само допреди две секунди се чувстваше на седмото небе, а изведнъж се срути в бездната на параноята.

Наведе се и се втренчи през замъглената пластмасова преграда и предното стъкло към четирите лавинообразни потока от коли и автобуси, прострени надолу по Пето Авеню.

— Господи, какъв невероятен хаос!

— Днес е ден за спазване правилата за движение — обясни шофьорът.

Пое въздух и го издиша със свистене.

— Проклет град!

Облегна се. Вдигна крака на седалката. Заразглежда рийбоксите си. Поигра си с ресните на шалчето, заслуша се в музиката. Чувстваше се вътрешно вледенен.

Начинът, по който следеше ръцете му, когато сложи касетата и включи видеоуредбата към системата…

Дали точно в този момент не слагаше някоя касета. Може би Н3?

Клаксоните наоколо не млъкваха. Колите не помръдваха.

— Да завия ли през парка? — запита шофьорът.

Пусна касетата на бързи обороти, зад белите линии банята беше празна, бастунът стоеше облегнат на вратата на кабинката с душа. В горната част на екрана нещо се мярна и изчезна.

Спря и върна малко назад.

Банята беше празна, бастунът стоеше, облегнат на вратата на кабинката с душа, звукът на водната струя ясно се чуваше. От дясно на ляво пред вратата на антрето се появиха крака в джинси и маратонки.

Върнаха се и клекнаха.

Натисна паузата. Пит.

Стоеше, клекнал до вратата, облечен в раирана фланелка за ръгби, с ръка на пода пред себе си, сякаш търсеше паднала монета.

Включи видеоуредбата, без да сваля очи от него. Остави нещо, изправи се, мина встрани и изчезна.

Гледаше празната баня. Не можа да различи какво беше оставил на черния под, на няколко сантиметра от вратата, до изтривалката. Но каквото и да беше, той се криеше там, в апартамента на Хюбърт „Роки“ Шиър. Готов да го убие.

Пит! Нейната любов, нейното щастие!

Затвори очи.

Отвори ги. Видя как вратата на кабинката се отваря и ръката на Шиър сваля хавлията от закачалката.

Включи на бързи обороти, докато омотаваше хавлията около себе си, вдигна увития с найлонов илик крак над прага на кабинката, взе бастуна и го прехвърли в дясната си ръка. Пристъпи напред и спря на изтривалката с наведена глава. Наведе се, опрян на бастуна и левия крак, вдигна назад гипсирания и посегна надолу с лявата ръка. Обърна глава към вратата в момента, когато Пит с две ръце му нанесе удар с някаква блестяща палка. Изключи звука, затвори очи и завъртя креслото.

Дланта й бе свита в юмрук, хапеше кокалчето на палеца си.

Беше убил и другите, нямаше начин. Страхувал се бе, че Шиър, който бързо се ориентираше… щеше скоро да се добере до истината.

Отвори очи и видя синьо-бялото трептене на левите екрани. Крис и Сами, Пам, Джей, Лорън. На кушетката на доктор Палм лежеше непознат мъж.

Пое дъх.

Погледна втори монитор. Стоеше наведен над главата и раменете на Шиър, разкрачил крака от двете страни на гърба му. Шиър лежеше с разперени ръце и крака. Около главата му проблясваше нещо като ореол — лицето бе потопено в метален леген.

Давеше го…

Завъртя се, посегна и спря касетата. Отвори касетофона и я извади. Сложи я в калъфа. Погледна другите касети на пулта.

Сините цифри показваха два часа и шест минути. Имаше достатъчно време да погледа малко от Н3 и Б, той тъкмо пристигаше на Петдесет и седма улица, където отиваше.