Айра Левин - Кулата на ужасите

Без да се смята параноята.

Не беше започнала да купува и подаръците за Коледа.

Седна да чете на бюрото. Фелис спеше на кревата.

Обади й се в един часа и трийсет и седем минути.

— Как е положението?

— Напредвам.

— Имам лоша новина. Алекс го изхвърлиха.

— По дяволите! Какви мръсници!

— На практика целият отдел се съюзи срещу него.

— Как го приема?

— Спокойно, но Бабет е в истерия. Аз излизам. Ще се върна към пет.

— Тъкмо смятах да сляза и да погледам, докато изям едно кисело мляко.

— Искаш ли? Ще ти оставя ключа зад огледалото.

— Ако го оставиш, ще дойда.

— Нали знаеш как да я включиш?

— Да.

— Ще се видим към пет. — Прозвуча целувка.

— Обичам те. — Върна му целувката.

— И аз. — Целувки.

Затвори телефона.

Поседя, загледана в страницата пред себе си.

Замисли се какво да му купи за Коледа. Може би нещо за прекалено голите стени на апартамента.

Чете още няколко минути, изгаси лампата и включи телефонния секретар. Стана, отиде в банята и се изми. Взе ключовете.

Каза на Фелис, че скоро ще се върне.

Слезе пеш до тринайсетия етаж.

Напук на всичко не изглеждаше зле. Повдигна долния ъгъл на позлатената рамка на огледалото от стената на черно-бели карета. Не успя да улови ключа и той изтрака на масата, като одраска лакираната й повърхност. Наплюнчи пръста си и потърка драскотината. Не можа да я махне.

Отключи тринайсет Б и влезе.

Като затвори вратата, запали лампата в антрето и пъхна ключа в джоба си. Погледна зеления блясък на екраните в хола, надникна в кухнята и през открехнатите врати на тъмната баня и сумрачната задна стая. Влезе в нея. През тесните ленти на щорите се процеждаше слънчева светлина и осветяваше работната маса с разхвърляните по нея инструменти и части от разглобени монитори, металната кутия на трансформатора в ъгъла до прозореца, бучащата машина, кашоните, дървени стърготини и парчетии…

Приближи към средния дрешник и разтвори сгъваемите врати. Посегна и бутна шперплатовата врата. Наведе се и мина между дрехите и през другата сгъваема врата. Озова се в слънчевата синьо-бежова спалня. Щорите бяха вдигнати почти догоре, прозорецът бе отворен по няколко сантиметра от двете страни.

Огледа разпръснатите из стаята дрехи.

— Пит?

Запъти се към вратата. Надникна през антрето в хола — видя края на кожения диван и синьото небе над сградата срещу парка.

Затвори. Обърна се към стената и клекна.

Опипа паркета пред себе си. Дървените парчета бяха гладки и плътно прилепнали. Започна да ги бута и натиска. Нищо не помръдна и не поддаде.

Пробва лайстната до стената над паркета — висока десетина и дълга около осемдесет сантиметра, хвана я и я задърпа. Не помръдна, въпреки че се появи тънка цепнатина, която я отдели от стената. Натисна единия и край, сетне другия.

Припомни си движението му. Повдигна.

Лайстната помръдна и излезе. От двете й страни имаше улеи, които се плъзгаха в металните езичета на вратите към антрето и дрешника.

Остави я на пода до себе си, улови сивата метална дръжка, която надничаше от отвора, и изтегли широко и плитко чекмедже от сив метал. Вътре видя пари — пет пачки с книжен бандерол — три със сто и две с петстотиндоларови банкноти. Имаше и кафява кожена чантичка колкото кутия за пури и пликове с касети.

Най-отгоре лежаха три черни калъфа.

Взе единия — на етикета на гърба му пишеше К.

Следващата касета с надпис К2 бяха гледали предната вечер. Отмести я. На долната пишеше Р. Роки?

На долния ред лежаха четири касети — Н, Н2, Н3 и Б.

Което я озадачи, докато се сети, че Уилям Г. Уебър, двайсет и седем годишен, беше Били Уебър.

Стоеше клекнала и гледаше касетите в ръцете си.

Боеше се, че в крайна сметка страда от параноя.

Трябваше да си определи повече от двайсет минути за път. Беше петък и наближаваше Коледа, минаваха едва по Седемдесет и втора улица, а часовникът вече показваше два без пет.

Слава Богу, поне таксито беше от старите модели — просторно, а на свалената допълнителна седалка можеше да си сложи краката. Радиото се чуваше добре. Е, и да закъснееше, щяха да го почакат…

Отиваше в галерията „Пейс“ да избере между две картини на Хопър. След това щеше да се отбие в „Тифани“.

Усмихна се, краката му бяха вдигнати, ръцете скръстени.

Приятно беше да си я представя как гледа сама. Едната му любов се забавлява с другата…

Можеше ли някога да си представи, че ще намери жена, с която да я сподели, на която да я повери за известно време? Толкова съвършена и любеща жена. Колко прав се оказа, като пое риска да й покаже всичко. Въздъхна. Имаше ли по-голям щастливец от него?