Айра Левин - Кулата на ужасите

— Но се е пуснал слух, че в багажа си е носела дрехи за топло време. — Наблюдаваше го. Той я погледна. — Един от куфарите й се отворил при падането.

— Кой ти каза?

— Човек от нейните среди или поне близък до тях.

Сложи с две ръце чашата на масата. Тя чакаше.

— Боже мой… — Почеса се по ухото и я погледна. — Знаеш ли, че всичко съвпада? Тогава той ми прати платени биячи. Помислих, че е открил писмата ми или че тя му е разкрила всичко.

— Какви биячи?

— Мой познат, който имаше връзки в мафията ме предупреди, но аз не повярвах. Пребиха ме на улицата и ме обезобразиха. — Посочи носа и бузите си. — След това реших, че е крайно време да замина. Това сложи край на кариерата ми. Най-вече. — Втренчи се в пространството с невиждащ поглед. — Смятах, че мъжът й се е поизхвърлил, но ако наистина е идвала при мен…

Наблюдаваше го. Внезапно той се усмихна.

— Ще ми се да вярвам, че слухът е верен. Ако чуеш нещо в обратен смисъл, моля те, не ми го казвай.

— Обещавам.

— Дрехи за топло време…

— Бански костюми и летни рокли.

— Сега съм ти задължен за две неща.

Разпита го къде е пътувал. Докато си изпиха кафето, й разказа за някаква комуна в Ню Мексико, в която живял четири години. Смяташе да й посвети отделна глава. Не беше измислил заглавие на книгата.

— Слушай — рече той, когато станаха, — следващия петък, на двайсет и втори, ще имам гости. Защо не дойдеш? Ще бъде и Стюарт.

— На двайсет и трети рано сутринта заминавам при семейството си, но ще се отбия за час-два.

— Добре. — Тръгнаха към вратата. — След осем часа. Доведи и приятеля си, ако искаш. — Ухили се. — Преди няколко дни ви видях да се целувате на ъгъла. С този прозорец на третия етаж съм станал истински зяпач.

— То кой ли не е станал?

— Кажи му, че го поздравявам за добрия вкус. Само жалко за Наоми, как беше… Сингър. — Тя спря на вратата и го загледа. — Момичето, което скочи от прозореца. Тоест жената. — Не сваляше очи от него. — Олеле, май изтървах нещо излишно. Виждал съм ги само веднъж. Хранеха се, не се целуваха. В „Джаксън Хоул“. — Взе палтото си от закачалката и каза „довиждане“ на Сара. Обърна се към нея. — Ще се видим на двайсет и втори. — Ръкуваха се. — Ще бъде съвсем неофициално. Само безработни актьори.

— Сигурно ще е приятно — усмихна се тя.

Погледна видеокамерата и извърна глава. Заби поглед в кестенявата коса на Дайан с израснали тъмнокафяви корени, сетне в сменящите се над вратата цифри. Качи се на двайсетия етаж.

В момента, когато си съблече палтото, звънна телефонът. Вдигна Фелис и я сложи на рамото си, целуна я и я затупка леко по гърба. Запали лампата в кухнята и успя да вдигне слушалката преди третото позвъняване, което задействаше телефонния секретар.

— Ало?

— Здравей, скъпа, какво се е случило?

— Ти ще кажеш. Например нещо за Наоми Сингър. — Фелис мъркаше, помилва и целуна пухкавия й гръб.

— Не разбирам…

— Наоми Сингър. Не може да си я забравил. Около трийсетгодишна. Работила е за Тринайсети канал на телевизията. — Потупа Фелис.

— Кей, за какво става дума?

— Сам беше днес в издателството. Помоли ме да те поздравя с добрия вкус по отношение на жените. — Клекна и сниши рамо. Фелис скочи зад гърба й. — Видял ви е в „Джаксън Хоул“. — Прехвърли слушалката на лявото си рамо.

— Да, възможно е. Ходихме там веднъж… Една неделя следобед бяхме на джазов концерт в Църквата на небесния покой и на връщане се отбихме. Да не мислиш, че съм имал нещо с нея? Няма такова нещо, мила. Излизали сме всичко на всичко два пъти — този и няколко седмици преди това. Но не си допаднахме.

— Тогава защо не си ми казал?

— Нямаше какво да ти казвам. Ти говорила ли си ми за всеки мъж, с когото си пила кафе? Признавам, по външност беше мой тип, приличаше малко на тебе. Пък и работеше в телевизията, тъй че я заговорих в стаичката за пощата и я заведох в „Ханрати“ да пийнем нещо. Но не си допаднахме. Беше много потисната и неразговорлива.

— Вайда ми каза, че кипяла от енергия. — Наблюдаваше Фелис, която, изправена на задни лапи, остреше ноктите си на корковата възглавничка.

— Може в присъствието на Вайда да е кипяла, но с мен беше потисната и неразговорлива. След няколко седмици ми се обади, беше неделя, и ме покани на концерта. Помислих: „Времето е хубаво, защо да не поизляза?“ Но тя отново беше потисната и неразговорлива. Това е всичко. След месец и нещо…

— Трябваше да ми кажеш. Не мога да разбера защо не си споменавал дори името й.

— Във всеки случай не за да те лъжа. Пък и ти никога не си ме питала. Да си призная, Кей, не обичам да говоря за нея. Не ме напуска мисълта, че може би трябваше да я изслушам по-внимателно, да забележа някакви признаци, да й помогна.