Айра Левин - Кулата на ужасите

— Ало?

— Здравей.

Свали си очилата.

— Здравей.

— Как прекара Деня на благодарността?

— Калорично. И приятно. А ти?

— Не ходих никъде. Излъгах те. Бях се уплашил, че нещата помежду ни стават прекалено сериозни. Сега съжалявам.

Завъртя се със стола.

— И аз.

— Обичам те, Кей.

— О, Пити — затвори очи и пое дъх, — и аз те обичам, миличък, толкова много…

— Господи, как ми липсваше. Трябва да обсъдим един въпрос, но не е за телефона. Това напомня ли ти нещо?

Усмихна се.

— Две водки с тоник на горния етаж.

— Не. Този път на долния. Имаш ли нещо против?

— Много неща. Сега ли?

— Когато можеш.

— След петнайсет минути.

— Няма да познаеш апартамента. Изчистих го в твоя чест.

Какъвто и да беше проблемът, нямаше да е непреодолим, щом се бе решил да го обсъжда. Вероятно проклетата разлика във възрастта.

Пусна си душ и се среса и гримира особено грижливо — искаше да изглежда млада (поне трийсет и пет годишна) и красива. Сложи белия панталон, ниски обувки и пуловер с цвят на праскова, окачи си златната верижка със сърцето. Вече излизаше, когато телефонът звънна и се обади Флорънс Лиъри Уинтроп, обзета от поредната си мания и горяща от нетърпение да сподели идеите см. Трябваха й цели пет минути да извоюва отсрочка до понеделник сутринта. Включи телефонния секретар и взе ключовете. Сложи прясна храна и вода на Фелис и й каза „довиждане“.

Асансьорите бяха на шестнайсетия и шестия етаж и отиваха надолу. Тръгна пеш. Заслиза по зигзагообразните стъпала между полуетажите. Номерираните площадки бяха осветени с флуоресцентни лампи. Стъпките й глухо отекваха в сивия бетонен кладенец. Надяваше се разговорът да е за разликата във възрастта, а не за някаква склероза, рак или нещо от сорта, при тази злощастна сграда…

Стигна тринайсетия етаж.

Вратата на апартамента му беше широко отворена. Той правеше нещо в кухнята, облечен в риза с басти и джинси. „Бийтълс“ пееха „Хей, Джуд“. Обърна се и я озари със сияйната си усмивка.

— Две водки с тоник. — Избърса ръце в окачената кърпа. — Но съжалявам, госпожице, първо трябва да докажете, че не сте малолетна…

Целуваха се до края на „Хей, Джуд“, по време на текста на водещия и през част от „Елинър Ригби“.

Влезе в хола, като разресваше с пръсти косата си. Щорите бяха спуснати. От хромираните тръби на тавана се спускаха светлинни лъчи. Покритата с бежов килим стая изглеждаше някак стерилна без купищата разхвърляни дрехи и всякакви боклуци. Все пак беше приятно — светлият кожен диван, разположен почти в центъра, беше обърнат към телевизора и видеоуредбата, бюрото с компютъра стоеше на дясната стена, масата и столовете бяха подредени до барчето — всичко бе издържано в бежово, бяло и хром, с изключение на жълтите и оранжевите възглавници и черния телевизор. На видеото проблясваха червени светлинки.

— Но тук е станало чудесно. Прав си, нямаше да позная хола.

— Изхвърлих към един тон боклук. — Приближи до дивана с чашите, в които ледът весело потракваше. — Внезапно открих, че имам и стъклени чаши.

Разгледа ниската библиотечка до бюрото — техническа литература. Имаше и „Червей в ябълката“.

Той посегна към радиото и „Бийтълс“ млъкнаха.

Усмихна му се и отиде при него.

Седнаха един до друг на мекия кожен диван, с хванати ръце и опрени колене. Чукнаха леко чашите си. Пийнаха, като се гледаха със засмени очи. Оставиха чашите.

Взе ръцете й в своите и се втренчи в нея с хипнотичен поглед.

— Първото нещо, което искам да ти кажа, е, че те обичам. — Наклони се и я целуна по устните. — Затова ти разкривам всичко това. Моля те, не го забравяй. Сигурен съм, че страшно ще се разсърдиш. Тъй че помни, казвам ти, защото те обичам. Веднъж ми спомена, че мога да говоря с теб за всичко. Разчитам на думите ти.

— Ако имаш жена и деца, ще те позлатя. Сериозно.

— Не, не. — Поклати глава. — Не… — Пое дъх и сведе очи. Тя го наблюдаваше. — Второто, което трябва да призная, е, че направо те засипвах с лъжи. — Вдигна глава и я погледна. — Всъщност лъжех непрекъснато.

— Например?

Пое дъх.

— Не съм програмист. Искам да кажа, по професия. Иначе мога да пиша програми — съставих игрите още като бях в гимназията, но не съм програмист на свободна практика и не работя за „Прайс Уотърхаус“ и „АББ“.

— И не си собственик на сградата.

— Не, сградата е моя. Това е една от истините, също и всичко за семейството и парите ми… Слушай, Кей — сините му очи светнаха и стисна ръцете й, — представи си, че сега заявя, че търгувам с наркотици, всъщност не е така, само си представи, че го признавам. Как би реагирала? Наистина. В случай че проблемите възникват оттам. — Тя го погледна внимателно. — Какво ще бъде мнението ти? Ако работата беше такава. Но честно.