Айра Левин - Кулата на ужасите

По улицата мина „Джорджо“ с немско овчарско куче. Изчака го да подуши стълба за уличното осветление на ъгъла.

Усмихнаха се.

— А тя какво работи?

— Собственица е на пътна агенция. На Лексингтън. Живее сама.

Загледа се през прозореца.

— Прилича на преоблечен мъж.

Той се засмя и топна връхчето на един картоф в кетчупа.

— Права си.

Изяде червения картоф и се огледа за сервитьорката.

Отиде в клуб „Харвард“ на обяд на Женската група в издателската дейност. Всички отбелязаха, че никога не е изглеждала по-добре. В клуб „Вертикал“ — също.

Заведе Фелис на ваксинация при доктор Монзи на Банк Стрийт и се отби в малкия супермаркет и в книжарницата. Всички заявиха, че никога не е изглеждала по-добре.

Ходиха да карат колело в парка. Сготвиха си спагети със сос от миди.

Посетиха с Рокси и Флетчър китайски ресторант в Сохо. Пит разговаряше компетентно с Рокси за творческия процес на художника, а с Флетчър — за федералните тенденции във финансирането на медицинските изследвания. Разказа им няколко вица, които ги омаломощиха от смях. Разменяха влюбени погледи и хапки от чиниите си.

— Нали ти казах — запита тя в тоалетната.

— Слушай — рече Рокси, застанала пред огледалото над умивалника, съсредоточена в грима на очите си, — щом е толкова приказно богат и си доволна от секса, защо не се ожениш за него?

— Но, Рокси…

— Стефи е петнайсет години по-възрастна от Майк и са щастливи като гълъбчета. Действай!

Една нощ, когато остана да спи при нея, тя спомена в леглото, че на другия ден е канена на обяд от английски агент по авторско право в „Четири сезона“.

— Теа Маршъл ме заведе там на десетия ми рожден ден. — Беше легнал настрани, притиснат към гърба й, обвил с длани гърдите й, заровил буза в черната дълга коса. — Представяш ли си какво впечатление е направил на малко дете с тези размери?… Седяхме до басейна. Сервитьори и управители се въртяха около нас, всички ни гледаха… Сякаш бяхме Дева Мария и малкият Исус… Сега там май се събират издатели.

— Само на обяд. В грила.

— Да, чух нещо такова.

Фелис легна върху одеялото на краката им.

Докосна ръцете му.

— Винаги я наричаш „Теа Маршъл“. Той трепна. — Защо не казваш „майка ми“?…

— Така мисля за нея. — Сви рамене. — Винаги съм го правил. Тя предпочиташе да я възприемат като актриса, не като майка. Родила ме е, защото баща ми настоял. А най-смешното е, че беше една от онези страхотни млади майки, които винаги правят точно каквото трябва. Във „В очакване на бъдещето“. Беше страшно убедителна. Ден след ден, сериалът беше фантастичен. След училище вземах такси да не го пропусна, тогава нямаше видео.

Вдигна ръцете му и ги целуна.

— Скъпи, нали знаеш, че можеш да ми довериш всичко?

Затаи дъх зад гърба й.

— Какво искаш да кажеш?

Обърна се в ръцете му и нежно го прегърна. Той я гледаше втренчено в полумрака. Целуна връхчето на носа му.

— Не криеш ли нещо, момченце? — Той продължаваше да я гледа, без да мига. — В това няма нищо срамно. Нямам нищо против, щом ти се отразява добре.

— За какво говориш?

— За доктор Палм.

— Какво общо има доктор Палм? — Преглътна. — Смяташ, че ходя при него ли?

Тя кимна.

— А не ходиш ли?

Поклати глава.

— Не. Не съм му пациент. И никога не съм бил. Нито негов, нито нечий друг. Защо реши така? Когато ти казах, че го чух…

— Стори ми се толкова невероятно — да говори в асансьора за едиповия комплекс и тъкмо ти от всички хора да го чуеш…

Усмихна се и задиша спокойно.

— Въпреки това беше точно така. — Засмя се с глас. — Едно от поразителните житейски съвпадения.

Залюля го в ръцете си, мушна нос в рамото му и се изкиска.

— Извинявай, скъпи. Повярвай ми, нямам друг повод! О, боже! Това ще ми е за урок. Бях толкова сигурна…

Той се усмихна и също я залюля. Целунаха се. Фелис скочи на пода. Въздъхна над рамото й.

— Господи, в началото просто не можах да схвана за какво говориш.

На другия ден се разходиха с корабче около Манхатън.

Тя го подстрига вкъщи.

Връчи й пакетче от „Тифани“, увито в хартия с цвета на очите му. Вътре имаше тежък златен медальон, оформен като сърце, окачено на плътна златна верижка.

Подари му три килограма шарени желирани бонбони.

Обади се Сам.

— Как си?

— Добре съм. А ти?

— И аз. Ходих за малко до Аризона. Брат ми почина.

— О, много съжалявам…

— Е, да, какво да се прави… Потресен съм за твоя приятел Шиър. Започвам сериозно да се опасявам, че над това място тегне някаква прокоба.