Айра Левин - Кулата на ужасите

Фелис започна да мести поглед от нея към него и обратно.

Засмяха се.

Фелис се пусна и изтича в антрето, като размахваше черното връхче на опашката си.

— Май си спечелих един враг.

— Ще й мине. Прав си, аз съм кръгла глупачка. Тя е толкова интелигентна… — Подаде му чашата през барчето.

— Благодаря. — Вдигна я към нея. — Наздраве.

— Наздраве. — Чукнаха се леко, усмихнаха се и отпиха. Тя се обърна и тръгна към вратата, като заговори през рамо: — След всичко, което ми разказа, не вярвам присъствието на Сам Йейл в сградата да е случайно.

Чу се трясък от разбито в паркета стъкло и изплискване на течност. Кей спря.

— По дяволите, колко съм несръчен…

— Не се тревожи. — Остави чашата и отиде да вземе хартиени кърпи. — И това се случва за втори път през последните двайсет и четири часа.

Ъгълът на килима и маншетите на панталона му бяха мокри. Клекнаха и започнаха да попиват паркета с кърпите. Събраха стъклата от локвата. Фелис приближи и занаднича.

— Съжалявам за чашата.

— Ще си я удържа от наема.

Засмяха се и продължиха да попиват паркета.

— Не. Сам Йейл не живее тук случайно. Близки ли сте?

— Познати. Проследи ме на опашката в „Мърфи“ в деня, когато се нанесох.

— Допусках, че рано или късно ще се запознаете.

— Не би могло да бъде по-рано. — Погледна го. — А ти случайно ли беше там?

— Тайна. — Ухили се, взе от пода едно стъкълце и го сложи върху кърпата. — Неговото присъствие в сградата се обяснява с факти, които не бих желал да коментирам.

— Каза ми, че се лекува от алкохолизъм. Спомена и за фондацията. — Той я загледа със затаен дъх. — Онази, която го издържа. „Карнеги Хил“ и тъй нататък. Сигурно я знаеш.

— И всичко това на опашката в „Мърфи“?

— Не, един ден се срещнахме в парка.

— Аха. — Продължиха да бършат пода. — Е, в такъв случай няма смисъл да крия повече.

Занесоха мокрите кърпи и увитите стъкла в кухнята. Той хвърли боклука в шахтата, а тя му приготви ново питие.

Влязоха в хола.

Седнаха в двата края на дивана, обърнати един към друг, с подгънат по един и същи начин крак. Протегнаха чашите и се чукнаха усмихнати. Той отпи и се загледа във водката.

— Подозирам, че й е бил любовник, но не му се сърдя. Какво от това, щом е била щастлива. Баща ми си го търсеше. Беше истински гадняр, а и не пропускаше фуста. — Наблюдаваше го как пое дъх и отпи. — След смъртта й Сам пропадна някъде, цели десет години не чух нищо за него. Няколко месеца след като купих сградата, мярнах името му — изнасяше лекция в „Ню Скул“ за режисурата по времето на „златния век“ на телевизията. Отидох, разбира се. Беше жалка гледка — полупиян, залиташе и забравяше въпросите, на които трябваше да отговори. — Тя въздъхна и поклати глава. — Проверих някои неща. Живееше в пълна с плъхове дупка на Блийкър Стрийт и преподаваше актьорско майсторство в някаква скапана школа. Реших, че сигурно няма да приеме нищо, ако разбере, че му помагам с парите, наследени от баща ми, и затова накарах адвокатите си да регистрират фондация. Не е кой знае какъв проблем. Наеха човек да контактува с него, който го настани в Центъра „Смидърс“, съвсем наблизо. Когато сградата беше готова, фондацията му нае апартамент.

— Постъпил си невероятно щедро и деликатно.

Сви рамене.

— Той постави едни от най-хубавите пиеси с участието на Теа Маршъл. Знам, че тя би се радвала да му помогне, дори и да не й е бил любовник. А и да е бил, какво от това?

— Невероятен си.

Размениха усмивки и пийнаха.

— Е, поотклонихме се малко. Просто исках да ти кажа, че аз съм собственикът, за да спреш да се чудиш. Впрочем тогава те излъгах и за друго. Знаех, че имаш котка от формуляра ти. Въобще не съм бил в „Мърфи“ миналата събота. Просто допуснах, че след като си ходила на пазар, си купила и храна за котката.

— Бива си те. Прощавам ти и двете лъжи. И то с удоволствие.

Сръбнаха по малко водка. Фелис скочи на дивана между тях. Тръгна по мекото кайсиево кадифе и подуши пръстите му. Поглади я по главата.

— И тя ми прости.

— Не се ли боиш, че ще кажа на другите наематели?

— Не. — Поклати глава. — Точно ти няма да кажеш. Ти… би пазила правото ми на уединение.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Сви рамене, живите му сини очи я пронизваха. — Ти си от този тип хора. Или греша?

Поклати глава.

— Не грешиш.

Пийнаха.

Фелис се сви на кълбо до коляното му. Поглади с пръсти рижото й ухо и я помилва по главата.

— Много е мила…

— Гладен ли си — запита тя. — Хладилникът ми е пълен с мариновано пиле и салата, имам и страхотен ягодов мус…