Айра Левин - Кулата на ужасите

— На твое място бих заела най-горния етаж.

— Вече ти казах — работя на компютър. По цял ден и почти по цяла нощ съм пред монитора. Ще бъде жалко за гледката. Затова се настаних на тринайсетия етаж. Той се наема най-трудно. Не можеш да си представиш колко са суеверни хората.

— Особено сега.

— Особено сега.

Кимна и въздъхна.

— Сигурно си затруднен. Цените паднаха ли?

— Съвсем малко. — Сви рамене. — Ще се оправят.

— Прав си. — Усмихна се. — Не съм спирала да се чудя. Дори питах госпожа Макевой, след като говорихме в перачницата.

— Тъй ли?

— Сега ми е малко… неловко.

— Не се излагай. Радвам се, че си толкова настойчива. Казах ти, че го усетих от самото начало.

Усмихнаха се.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Защо не? Благодаря. Джин с тоник.

— А водка? — Стана.

— Добре. — Огледа се. — Имаш страшно много книги. Колко от тях си редактирала?

Тя спря до дивана.

— Пит, Дмитри ми каза, че му е било наредено да полага особени грижи за мен. След като подписах договора. Защо? — Загледа го внимателно.

Той пое дъх. Разкръстоса крака и се наклони напред, опрял лакти в коленете си.

— Браво, Дмитри. — Обърна глава и я погледна. Кимна. — Когато дойде да огледаш апартамента, случайно бях в стаичката за пощата и те зърнах за секунда.

— Е?

— Чувала ли си за телевизионната актриса Теа Маршъл? — Гледаше го мълчаливо. Вдигна глава и се втренчи в нея, сините му очи горяха. — Боже мой, сетих се. Не може да не си чувала, сигурно хиляди пъти са ти казвали колко приличаш на нея. Не бях помислил за това. Господи… — Поклати глава, засмя се и се изправи. — Казвали са ти, нали? — Приближи се до нея. — Може би не толкова често напоследък.

— Понякога…

— И гласът ти е същият. — Наклони се към нея над дивана, хванат за извитата му облегалка, сияйно усмихнат. — Тъй че една секунда ми беше достатъчна. Предполагам, че си усетила колко ме привличаш. Доктор Палм твърди, че това е универсална реакция, без изключение. Имам предвид едиповия комплекс. Тя ми е майка. Теа Маршъл. — Закима с усмивка. — Чух го веднъж в асансьора. Доктор Палм от две А. Той е много известен психиатър. Работи в „Маунт Синай“.

Вдигна два пръста и го погледна въпросително.

— Два пъти водка с тоник?

Отиде в кухнята. Пое дъх. Извади чаши от шкафа.

Той дойде до барчето и облегна върху него ръцете си в яркожълтия пуловер. Наблюдаваше как слага в чашите кубчета лед.

— Беше невероятна актриса. Толкова неподправена. Участваше във всички големи предавания през „златния век“ — „Часът на Ю Ес Стийл“, „Театърът на Крафт“, „Пиесите на Филко“, „Студио едно“… В Музея на радиото и телевизията имат записи на три от пиесите й. В две от тях малки роли играе Пол Нюман. Ей, Фелис.

Фелис измяука и отиде към купичката с вода.

Кей сипа водка върху леда.

— Почти през цялото ми детство играеше в сериала „В очакване на бъдещето“. Театралните продуценти се бяха преместили на западното крайбрежие, а баща ми не й разреши да замине, тъй че бе принудена да играе в сериали — най-напред в „Пътеводна светлина“, а по-късно и във „В очакване на бъдещето“. Ако знаеш какъв труд е това. Сутрин репетиции, записи, снимки за предаването на следващия ден, връщане вкъщи и учене на ролята, на другия ден — пак същото, и така до безкрай. На практика я виждах само на екрана! Но беше фантастична. Все едно, че не играеше. Една година я гледах в „Пътеводна светлина“ и шест — във „В очакване на бъдещето“…

— А баща ти с какво се занимаваше? — попита тя, докато наливаше тоник.

— Беше председател на „Ю Ес Стийл“. — Хвърли му бегъл поглед. — Знам какво си мислиш. Че вероятно е използвал влиянието си да й дават роли. Но не е така. Нито в „Часът на Ю Ес Стийл“, нито в „Театърът на Крафт“, въпреки че и там притежаваше много акции. Никога не го е правил. Държеше на пълната независимост на кариерата й, и двамата държаха на това. Нямаше нужда от помощ, за да получи хубава роля, беше наистина страхотна актриса.

— Имаш ли братя и сестри? — Започна да реже лимон.

— Не. А ти?

— По-малък брат.

Фелис започна да остри нокти на възглавничката и я погледна.

— Добро коте — рече Кей и се обърна към шкафа.

— Не й давай току-така. Накарай я да подраска още малко. Тя просто те баламосва.

Погледна го и задържа вратата на шкафа, спря очи и на Фелис, застанала на задни лапи и опряла предните на възглавничката, като драскаше едва-едва.

— Прав си — затвори шкафа. — Съжалявам, Фелис.